— Моля те, наричай ме Грей. — Настоятелният му поглед отново я завладя цялата. — Произнеси името ми. Нека чуя името си, произнесено от твоите устни.
— Грей… Грей — каза тя с разтреперан глас.
Усмивката му излъчваше удовлетворение, нейната — задоволство.
Изглеждаше напълно естествено, когато тръгнаха да се разходят по каменистия бряг, докосвайки и галейки ръцете си. Беше почивен ден и на брега нямаше никой. Те бяха единствените две същества, които имаха някакво значение в целия свят.
Тази вечер той не искаше да си тръгне и да се раздели с нея. Тя също. Каза й „сбогом“, като постави връхчетата на пръстите си върху устните й с обещанието, че с пукването на зората и двамата ще бъдат пак там.
На другата сутрин тя чакаше на брега и когато го забеляза в мъглата, сърцето й политна високо, като извисила се в небето птица. Срещнаха се като стари приятели. Той разтвори широко ръце и тя се затича, да се озове в прегръдката му. Притиснаха се плътно един в друг. Никой не смееше да пророни дума или да се помръдне от страх да не изчезне раят, който бяха открили.
Грей я обви с ръце и я придърпа още по-близо до гърдите си.
— Не можех да заспя снощи, защото мислех за теб. А когато очите ми натежаха толкова, че сами се затвориха, те сънувах. Сякаш съм изцяло под твоя магия.
Думите му прозвучаха като гръм от ясно небе и тя се отдръпна. Сигурно в селото щяха да го предупредят, че може да стане жертва на нейните зли сили. Дали щеше да продължи да я търси, когато чуе обвиненията на съседите й, че омагьосва млади моряци и ги примамва към смъртта и че прави ужасни магии за смърт и разрушение на всеки, когото срещне?
— Какво има? — Повдигна брадичката й, така че да погледне дълбоко в очите й. — Изглеждаш толкова тъжна.
Тя поклати глава и промълви:
— Au contraire. Никога не съм била по-щастлива. — Усмивката й бе щастлива, въпреки че сърцето й тъгуваше. Съвсем скоро всичко щеше да свърши и всеки от тях щеше да се върне в света, на който принадлежеше.
В морето моряците разпъваха мрежите си. Скоро щяха да тръгнат към селото с улова си и щеше да бъде по-добре да не я виждат. Ако нямаха добър улов, със сигурност щяха да сметнат, че тя е виновна. И въпреки това тя не смееше да изрече необходимите извинения, за да тръгне.
Той сякаш прочете мислите й.
— Ще дойдеш ли с мен на моя кораб? — Протегна ръка към нейната. — Искам да ти покажа „Феър Уиндс“ и да те запозная с моя добър приятел Гидиън Хорн. Разказах му за теб и той няма търпение да те види.
Веднага отказа:
— Не мога.
Видя болката в очите му. Страните му леко поруменяха.
— Не, разбира се, че не. Колко дръзко от моя страна дори само да го предложа. Съжалявам.
Няколкото кратки мига на блаженство завършиха с отчаяние. Не желаеше нищо повече от това да посети кораба, но не можеше да подложи Грей на последствията от това, че могат да я видят там. Рибарите можеше да се обърнат срещу него и по този начин щяха да уталожат гнева на майка й, ако тя разбереше. В най-добрия случай „Феър Уиндс“ щеше да бъде сполетян от буря и най-лошото… Не, тя не можеше да мисли за нещастията, които можеха да сполетят мъжа на нейното сърце.
Мигът на тъга премина веднага щом отдръпна ръката си и му кимна.
— Ела с мен. Знам едно място, където ще бъдем в безопасност, далеч от любопитни погледи.
Грей докосна сабята на хълбока си.
— Когато си с мен, няма никакви опасности за теб.
Тя намери утеха в обещанието му и в силната му прегръдка.
— Предполагам, че сред съселяните ти има такива, които не обичат англичаните — каза той и тръгнаха към пещерите. — Това не ме обижда, стига ти да не си навлечеш тяхната омраза.
— Намирам англичаните за много приятни и мили. — Усмихна се срамежливо тя. Засега щеше да го остави да си мисли, че причината за притеснението й е възможността да обиди съседите си. Амеран се почувства сигурна до него и го поведе по един кратък път по брега към отвора в скалите. — Никой няма да ни последва тук. За тези пещери казват, че са населени с духовете на рибари, които са се удавили в морето.
Не му каза за слуховете, че при всяко пълнолуние тя и майка й танцували голи с дявола.
— Ти не се ли страхуваш от духове? — Държеше я покровителствено за ръката.
— Живите хора са много по-опасни от мъртвите.
Грей спря и я извърна, така че да застанат лице в лице.
Изтегли назад тъмните къдрици около страните й и каза:
— Надявам се, че не се страхуваш от мен.
— Никога не бих могла да се страхувам от теб. — Тя затаи дъх. — Никога — повтори тя, въпреки че й се зави свят и краката й омекнаха, като че ли нямаше да я издържат.