Кралят отпи от виното си, преди да заговори отново.
— Скоро след това в двореца започнаха да пристигат писмата й, изпълнени с проклятия и заплахи, които биха разтреперили и най-смелия между мъжете. Дойде голямата чума — точно както Сибил бе предрекла… — Гласът му бе изпълнен с чувство на вина. — Започна през май и до септември седемдесет хиляди от хората ми умряха… Прие се, че причината за тази катастрофа е болестта и мръсотията. Отказвах да повярвам, че някой друг освен мен може да направлява личната ми съдба и тази на Англия.
Амеран мълчеше. Близостта на Грей бе голяма утеха за нея в този момент.
— А следващата година Лондон изстрада и големия пожар — продължи той със сълзи в очите. — Пламъците му прочистиха града от Черната смърт, но това бе слаба утеха за мен. Не намерих утеха и в твърденията на религиозните фанатици, че пожарът е Божие наказание за града на злото и порока. — Отново вдигна чашата към устните си. — Да не забравяме и войните, които Сибил ми бе обещала. Минали са две досега. Тя предсказа три. Усещам приближаването на третата. Първата бе срещу Белгия; втората — срещу Холандия и трая цели шест години.
Гняв зачерви лицето му и той посегна отново към чашата си.
— Без съмнение третата ще бъде с този образец на съвършенство от другата страна на пролива.
Амеран потърси начин да го успокои.
— Не е ли имало и други смъртоносни епидемии в дългата история на Англия? — Предложи му същите обяснения, които Грей й бе изброил.
— Да, но…
— Сигурна съм, че Лондонският пожар не е единственият пожар със силата да унищожи един град — продължи тя.
— Вярно е, обаче…
Амеран не му дадеш шанс да оформи в думи възражението си.
— Колкото до войните — не е ли нещо естествено една страна да се ангажира във война с друга като средство за решаване на някои спорове?
— Разбира се, но…
— В такъв случай не можете да обвинявате с чиста съвест майка ми за всички природни бедствия или въоръжени сблъсъци — завърши тя.
Кралят се смръщи, но не бе вбесен.
— Как мога да търся отговорност от когото и да било за каквото и да било, когато самият аз не мога да кажа нищо в своя защита? — Лицето му се отпусна и той отново бе готов да се усмихне.
Грей неволно въздъхна с облекчение.
Амеран също можа да си поеме спокойно дъх. Кралят имаше право да бъде бесен срещу нея за дързостта й да прекрачи позволените граници, но не стана така. Всъщност дързостта й, изглежда, го развесели.
— Пожарът и чумата щяха да се случат и без проклятията на майка ми — повтори тя. Едно от кученцата загриза обувката й. Амеран не можа да се въздържи да не се наведе и да не го притисне ласкаво към гърдите си. — Майка ми бе отмъстителна, когато я предизвикваха, но дори тя не би могла да контролира природата или да насочва съдбата.
Амеран се опитваше да убеди самата себе си в това, което казваше. Търсеше изход и за себе си — не би могла да понесе огромната вина за тези, които бяха загубили живота си в пламъците или бяха погубени от Черната смърт.
— Единственото, което знам, е, че всички предсказания на Сибил Чандлър се сбъднаха — каза тихо кралят. Нито в израза на лицето му, нито в гласа му имаше гняв, но се усещаше привкус на тъга. — Нямам законни наследници. Сибил Чандлър ме прокле с ялова кралица, както се закълна, че ще направи. Нямам син, който да заеме трона след мен по право. Имам достатъчно копелета да направя цяла армия от тях, но те не могат да станат крале. Всичко е точно така, както Сибил предрече…
Кралят отново вдигна чаша и погали кученцето, което се бе сгушило в скута му.
— Няма да управлявам обединена нация — както майка ти каза. Един след друг се правят опити за покушения срещу живота ми — както тя обеща. Собствената ми плът и кръв заговорничи срещу мен. Собствената ми плът и кръв ме предпочита мъртъв. Все още ли наричаш всичко това съвпадение? Все още ли вярваш, че всичките ми нещастия са резултат от естествения ход на историята? Отговори ми, дъще на Сибил Чандлър. Какво ще кажеш на изброеното дотук?
Загърчи се в нов пристъп на кашлица. Грей отпусна ръка на рамото на Амеран.
— Трябва да си тръгваме — Ваше Величество има нужда от почивка.
Все още в гърча на кашлицата си, кралят с жест им заповяда да останат.
— Кажи нещо, Амеран Мишол. Облекчи душата ми.