Грей се прозя.
— Страдаше за разбитото ни приятелство. Искаше да възстановим отношенията си, като оставим различията зад нас, преди да се отчуждим още повече.
— И този сърцераздирателен разговор не можеше да почака до сутринта?
Усети колебанието му, преди да отговори.
— За себе си мога да кажа, че разговорът можеше да изчака до сутринта, но Гидиън бе много разстроен от отчуждаването между нас и нямаше търпение да се сдобрим.
— И се сдобрихте, нали? — Чувстваше, че не постига нищо.
Грей протегна ръце към нея.
— Амеран, късно е. Преуморена си. Моля те, не е ли възможно…
Амеран отхвърли опитите му да я успокои.
— Изслушай ме, Грей. Не мога да заспя с толкова тежки мисли в главата и с това свито сърце.
Грей се отпусна на възглавницата и се вгледа в гредите над главите им.
— Много добре — въздъхна той примирено. — Слушам те.
— Ти ме слушаш, но не ме чуваш. — Амеран се обърна с умоляващи очи към него. — Атаката срещу мен е планирана и организирана от Гидиън. В този момент не мога да кажа със сигурност дали той е искал наистина да бъда убита, или само се е опитвал да ме сплаши. Каквото и да е, той стои зад нападението на този мъж в стаята ми, след като ти така удобно беше отстранен.
— Но каква може да е крайната цел на подобно злокобно деяние? Ако Гидиън стои зад него, какво се е надявал да спечели?
— Всичко, Грей. Можел е да спечели много — и успя. — Отпусна глава върху гърдите му. Не искаше да го разсърди. Искаше само да го накара да разбере колко опасен е Гидиън. — С поведението си спечели отново твоето приятелство и благоволението на краля. — Обърна се по стомах, с брадичка все още притисната към гърдите му. — Смятам, че Гидиън и вероятно Констанс са наели някого да ме убие или поне да ме накара да мисля, че съм била на косъм от смъртта. Но моят нещастен нападател не е знаел за онази част от плана, която е предвиждала той да загуби живота си, за да се изтъкне доблестният героизъм на Гидиън.
— Моля те, Амеран, не можеш да знаеш дали нещата са били точно така. Само допълнително се тревожиш, като…
— Говоря самата истина! — извика тя, за миг изгубила контрол над себе си. — Това е истината.
— Но не можеш да я докажеш.
Амеран се втренчи със сърдити очи в тъмната тишина на стаята.
— Истина е — знам, че това, което казвам, е истина. Забравяш, че кръвта на майка ми тече и в моите вени. Подвластна съм на чувства и интуиции, недостъпни и неразбираеми за другите.
Грей удари с юмрук по възглавницата си.
— О, Амеран, очаквам да кажеш още, че имаш намерение да приготвиш някакво тайнствено питие, което да обезсили напълно бедния Гидиън.
— Бих го направила, ако можех. Бих го направила без колебание. — Думите й бяха студени като въздуха между тях.
— Ба!
Амеран седна в леглото.
— Какво каза?
— Казах „ба“. Всички тези приказки за магьосници и магии са толкова смешни, колкото обвиненията ти, че Гидиън е искал да ти отнеме живота.
Думите й бяха спокойни, но от тях лъхаше хлад.
— Прекалено смело правиш такива забележки, когато и твоят живот е в опасност.
— Съвсем сигурна ли си, че си видяла в градината Гидиън и Констанс заедно? — запита той след дълга пауза. Думите му прозвучаха по-нежно и по-меко.
— Напълно съм сигурна. — Каза си бързо мълчалива благодарствена молитва — все пак беше постигнала нещичко. — Готова съм да заложа живота си — така беше.
Грей мълчаливо погали косата й. Измина като че ли цяла вечност, преди да заговори отново.
— Моля се да грешиш.
— И аз се моля да греша, както заради теб, така и заради себе си. — Целуна го леко. — Но в сърцето си знам, че никога не съм била по-права за каквото и да било друго.
Скоро щеше да зазори и тогава ще има достатъчно време да се безпокои и да прави планове за защита. А сега повече от всичко на света искаше да бъде толкова близо до него, колкото бе възможно… В следващите минути всичко друго бе забравено…
10
— Защо не ми показа рождения си белег, когато Грей за първи път те доведе при мен?
Въпросът на краля не изненада Амеран — бе го очаквала. Бяха се разхождали цял час край Темза, погълнати от незначителен разговор за лодките по реката, и през цялото време тя очакваше точно този въпрос. Но настойчивостта в гласа му и нетърпеливото искане на отговор я изненадаха.
— Вие не ме попитахте за него и не поискахте да го видите — каза тя, наведе се и погали едно от кученцата, които вървяха по петите им. — Както ви писах, не желая да доказвам на вас или на когото и да било другиго коя съм.
Кралят, с ръце, сключени зад гърба, забави крачките си.