— Предполагах, че ще ми отговориш така. Имаш очите на майка си, но мургавата ти кожа напомня за моята. — Той се усмихна на себе си. — Когато съм се родил, съм бил толкова мургав, че скъпата ми майка ме нарекла нейното „черно момче“. Виновна е, предполагам, италианската кръв в потеклото ми. — Погледна я отблизо. — Скъпата ми сестра Минет имаше деликатен малък нос, леко вирнат — точно като твоя.
Амеран усети, че се изчервява под изучаващия му поглед. Кралят въздъхна тежко и на лицето му се изписа тъга.
— Моята бедна, скъпа Минет. Трябваше да стане кралица, а не любовница на крал, и в крайна сметка да бъде отровена от злобния си съпруг. — Постави ръка върху рамото й. — Прости ми несвързаните приказки, скъпа Амеран. Колкото повече старея, толкова повече робувам на спомените си.
Седнаха на една пейка до брега на реката. Телохранителите, които ги придружаваха, останаха на разстояние. Кученцата лаеха и се гонеха, като се опитваха да скочат на колената им. Амеран съжали най-слабоватото от тях, вдигна го на скута си и го покри с полата си.
— Това малко кученце ще стане чудесно ловно куче — забеляза кралят.
— Откъде сте сигурен?
— То знае, че трябва да докаже себе си и на господаря си, и на другите кучета. — Амеран се усмихна. Имаше чувството, че думите му имаха по-дълбоко значение. — Предполагам, че Сибил Чандлър ме е проклинала и до последния си дъх — каза той, като се обърна към реката.
— Няма да ви лъжа и да твърдя, че не ви е мразила.
Кралят сви рамене.
— Имаше причина. Давах й обещания, които никога не съм възнамерявал да спазя. И кралят е като всички други мъже. — Хвана я импулсивно за ръката, но като че ли се смути от жеста си и я пусна. — Съжалявам, че едно невинно дете е трябвало да страда заради моя егоизъм.
— Обстоятелствата, а не нечий егоизъм или глупост, определят съдбата на човека — въздъхна Амеран замислено.
— Мъдри приказки за възрастта ти. — Настроението на краля се повиши. — Вярно ли е, че си влюбена в лорд Карлайл?
Не бе очаквала този въпрос.
— Да, Ваше величество.
— Всеки може да види, че той е лудо влюбен в теб. — Кралят дръпна гъстите си черни мустаци. — Не мога да разбера защо не се върна в Англия с него след първата ви среща.
Амеран разказа историята на раздялата им, без да пропусне ключовата роля на Гидиън в нея. Беше изненадана от лекотата, с която разговаряше с краля, и от интереса му към съдбата на една двойка, на пръв поглед, обречени любовници.
— Считаш, че Гидиън Хорн е отговорен за това жестоко недоразумение?
— Да, Ваше величество. — А още по-виновен го считаше за снощната трагедия, но реши, че засега ще бъде по-добре да я премълчи.
— Какво мисли Грей за измамата на Гидиън?
Амеран гушна друго кученце, което също бе скочило на скута й.
— Той, разбира се, е много благодарен на Гидиън за спасяването на живота ми снощи.
— Известно е, че благодарността може да заслепява… Ще се поразходим ли още?
Беше очевидно, че кралят не желае да продължи разговора за Гидиън, но Амеран усети, че не бе единствената, която поставя под съмнение мотивите на Гидиън за снощните му действията.
Спряха до канала и известно време наблюдаваха патиците по него. Кралят извади хлебни трохи от джоба си и им ги подхвърли сред плясък на криле.
— Ела, ще ти покажа градината с билки — обърна се той към нея, след като трохите свършиха. Преведе я през няколко малки градинки зад полето за паради. От време на време се спираше и ласкаво потупваше някое от кучетата си. — Капитаните на корабите ми донасяха от всяко свое пътуване до далечни страни коренчета и семена от екзотични билки и подправки. Не разбирам защо моите учени лекари не се обърнат към природата и не черпят от нея средства за лечение на болестите на хората — говореше той, докато оглеждаха богатата сбирка от билки. Посочваше й различни растения и обясняваше каква болест лекува всяко от тях. — За нещастие, изглежда, че тези високо ценени мъже предпочитат да измъчват пациентите си, вместо да ги лекуват.
Минаха край фонтани и градини с изобилие от цветя и ниско надвиснали увивни растения. Когато се върнаха в двора на палата, забелязаха патрулиращи конници и пехотинци. Наоколо се разхождаха благородници и благороднички. Мъжете се покланяха, а дамите правеха реверанси на краля. Амеран понасяше погледите им с притеснение.
Кралят като че ли изобщо не ги забелязваше, нито чуваше шепота зад тях.
— Щеше ли да ми покажеш рождения си белег, ако не го бях видял сам? — попита я той, след като влязоха във фоайето на Уайтхол Касъл.
Не, Ваше величество. — Бе благодарна на слабата светлина в коридора: колкото по-дълго и настойчиво я гледаше кралят, толкова повече се сгъстяваше червенината на бузите й.