— Но защо? — Той като че ли не можеше да разбере мотивите й. — Защо не ми го показа веднага? Майка ти не ти ли каза, че и аз имам такова на дясното си рамо?
— Каза ми, да. — Амеран търсеше думите, които да го накарат да разбере, че тя наистина не иска нищо от него и че никога няма да използва факта, че му е дъщеря, за да настоява за каквото и да било. — Вие ми дадохте това, което желаех най-много — свободата. Без вашата намеса, Ваше величество, сега сигурно щях да бъда мъртва — ако не от мечовете на онези, които искаха живота ми, то от бурните вълни на пролива.
Кралят беше шокиран.
— Един Стюарт никога не посята на собствения си живот. Други могат и да посягат на живота му, но той никога не се отказва сам от него.
Амеран бе поразена на свой ред.
— Не съм имала намерение да се хвърля от отчаяние в пролива, Ваше величество — побърза да го увери тя. — Смятах да се опитам да го пресека с обикновена рибарска лодка.
Кралят се разсмя от сърце.
— Ето го истинският Стюарт!
Амеран неволно посегна да докосне ръкава му, но се сдържа навреме.
— Безкрайно съм ви благодарна, Ваше величество.
Кралят не скри задоволството си.
— Мисля, че ще те направя графиня… на Саутуик, вероятно. Сигурен съм, че лорд Карлайл няма да има възражения, ако реши да се ожени за графинята на Саутуик. — Амеран не можа да намери думи да изрази чувствата, които изпълниха гърдите й. — Ако, разбира се, ти харесва да бъдеш графиня — продължи кралят с игриво пламъче в очите.
— Не знам какво да кажа, Ваше величество.
Кралят стисна двете й ръце.
— Може би един ден ще ни свърже истинската любов между баща и дъщеря, но дотогава ще си останем само приятели.
Амеран наведе глава.
— Да, Ваше величество. Ще бъда истински щастлива.
— Кажи ми, Амеран Мишол, отговарям ли на представите ти? — запита той точно когато се канеха да се разделят.
— Не съм очаквала такава любезност и доброта. — Гласът й бе топъл, както и погледът в очите й. — Освен това вие сте много по-величествен, отколкото си представях.
Изглеждаше доволен от отговора й.
— Истински съжалявам за несгодите и страданието, през които си преминала поради обстоятелствата около раждането си…
— Животът ми не е бил изцяло черен, Ваше величество — отговори тя, обляна от светлия поток на спомените си за прекрасните дни с Гуидо, за разказите му, за нещата, на които я бе учил така, както би учил и собствен син… Както и за онези редки минути, изпълнени със звънливия смях на майка й, и за съвместните им игри и песни… — Има други, които са страдали и страдат повече от мен.
Кралят не отговори веднага.
— Амеран Мишол, ти си удивителна млада жена.
Амеран вдигна най-малкото от кученцата и го целуна. То я лизна по носа и тя весело се разсмя. Кралят я целуна по бузата.
— Ще очаквам с нетърпение следващата ни сутрешна разходка в градината.
— Както и аз, Ваше величество. — Поклони му се леко и изтича нагоре по стълбите.
Нещо я накара да се обърне за миг и да погледне назад. Кралят гледаше след нея с особена усмивка на лицето. Бе сигурна, че в този момент той не виждаше магьосницата, която бе осъдила живота и царството му на вечно проклятие; той виждаше любимата си сестра Минет.
Но доброто й настроение изчезна веднага щом отвори вратата на стаята си. В едно от меките кресла с възглавнички на рози пред огнището седеше Констанс. Без съмнение тя бе намерила начин да подлъже телохранителя пред вратата.
Въпреки че стаята изглеждаше така, както я бе оставила сутринта, Амеран бе сигурна, че дукесата на Мороу бе ровила в нещата й, за да търси най-вероятно тайнствени питиета и средства за заклинание, черните оръдия на дявола.
— Ако знаех, че имам гостенка, нямаше да се бавя в градината толкова много. — Амеран си заповяда да прояви спокойствие: не искаше дукесата да усети колко е раз тревожена и да изпита допълнително удоволствие от това. — Ако си дошла да се видиш с Грей, той не е тук — излезе преди изгрев слънце. Не го очаквам да се върне до вечерта.
Стаята вече не миришеше на смърт, кръвта беше из чистена от пода.
В усмивката на Констанс нямаше и следа от любезност или загриженост.
— Дойдох да се видя с теб. Разбирам, че снощи някой се е опитал да те убие.
Амеран седна в стола срещу дукесата със скръстени в скута ръце.
— Много съм благодарна за загрижеността ти, но, както виждаш, дори не съм ранена.
— Да, виждам — каза тя с въздишка. — Чух, че напада телят ти е бил известен крадец. Сигурна съм, че е дошъл м Уайтхол да види какво може да открадне.