Амеран леко повдигна лицето на Джейми от гърдите на майка му. Трудно й бе да се усмихва.
— Джейми, миличък, това съм аз, любими… твоята приятелка, Амеран. Ще се опитам да ти помогна, но трябва да положа ръце върху лицето ти. Нали, любов моя? Ще се опитам да не ти причиня болка.
Джейми изскимтя, когато пръстите й леко докоснаха бузките му.
— Боли! Моля те, не ми причинявай болка.
— Шшт, детенце, шшт — се опитваше да го успокои Амеран. — Ще боли, но съвсем малко, само за минута. Обещавам. Опитай се да бъдеш смел, миличък.
Кралят се засмя широко, за да прикрие тревогата си.
— Той ще бъде смел. Та той е един от най-смелите ми воини.
— Наистина ли, тате? — попита Джейми, като се опита пряко сили да се усмихне.
— Наистина, сине мой — премигна бързо кралят.
— Учителят по фехтовка каза, че Джейми е най-добрият фехтувач, когото е виждал някога — включи се Чарли, като полагаше усилия да се усмихва.
Джейми бавно завъртя лицето си към нея.
— Боже господи. — Това бе всичко, което Амеран можеше да каже, за да не се разплаче. Колко нечестно спрямо едно дете да бъде подложено на такава болка. Тя си спомни за друго едно херувимско лице, на което се бяха появили мехури и опушени изгаряния.
Усещаше как слугите отвън надничат, сочат ги, и си шепнат, но тя трябваше да държи онези малки пълнички и розови бузки, дори това да означаваше нейната собствена смърт.
Нежно простря ръце върху малките бузки на Джейми и като шепнеше думите така тихо, че само той да ги чува, Амеран дъхна през пръстите си върху обгорялата плът.
Джейми спря да хлипа. Погледна Амеран и се усмихна.
— Сега по-добре ли съм?
Амеран се засмя.
— Скоро, момчето ми, скоро.
Нел спря да плаче. Тя поглеждаше ту краля, ту Амеран.
— Какво направи?
— Някои неща е по-добре да не бъдат обяснявани — рече меко кралят. — Джейми ще се чувства чудесно, точно както аз се почувствах онзи ден преди много години.
Все още похлипвайки, Нел хвана Амеран за ръката.
— Ще ти бъда благодарна цял живот. Ти спаси живота на моето дете. Всичко, което имам, е твое.
— Нищо не ми дължиш, Нел. — Амеран погледна към уплашените лица на слугите. Те се навеждаха един към друг. Дали просто си въобразяваше или наистина бе чула предупреждението: не й позволявай да те погледне, защото със сигурност ще бъдеш прокълнат. Кралят ги освободи с махва не на ръка.
— Нито дума за това никому, или всичките ще бъдете бичувани и влачени из целия град.
Чарли сложи ръка върху челото на брат си.
— Виж, мамо. Огънят го няма.
Нел погали бузката на малкото си момче с майчинска загриженост.
— Лицето му наистина е по-хладно.
Кралят помогна на Амеран да стане на крака. От очите му се излъчваше сърдечна признателност.
— Благодаря ти.
Амеран наведе глава, когато Грей влетя в стаята със стеблата от храста, който кралят бе описал.
Кралят изстиска гъстата, бяла течност от стеблата и я натърка върху лицето на Джейми.
— Толкова съм уморен, татко — каза Джейми с въздишка.
Кралят целуна момчето по бузката.
— Тогава затвори очички, малки приятелю, и спи.
— Ще бъдеш ли тук, когато се събудя? — попита той, изпълнен с надежда.
— Няма да те оставя сам — обеща кралят. Джейми заспа с усмивка на лицето.
Амеран погледна краля. Въпреки недостатъците си като монарх Чарлз II бе любещ баща на малките си момчета. В крайна сметка в много отношения един крал и един рибар не се различаваха чак толкова.
Тя усети ръката на Грей върху рамото си. Обърна поглед към него. Любовта, отразена в очите му, стопли душата й.
Амеран се загледа в малкия Джейми. Очите му все още бяха затворени, а върху устните му играеше усмивка. Нел бе опряла глава върху рамото на своя любим, а малкият Чарли се бе свил в краката на баща си. Най-накрая всичко бе наред.
— Сега ние ще тръгваме — тихо каза Амеран на Нел. — Аз ще дойда по-късно.
Нел се усмихна и кимна, същото направи и кралят.
Няколко дни след инцидента с Джейми Амеран усети подозрителните погледи, които й хвърляше прислужницата от горния етаж на име Меги. Обикновено тя обичаше да си побъбри в свободното време, но точно тази сутрин изглежда нямаше търпение да свърши работата си.
— Какво има, Меги? Какво те тревожи толкова много? — Амеран спря да реши косата си и се загледа в отражението на закръгленото, тревожно лице. — Обикновено си толкова по-разговорлива и винаги имаш истории за разказване. Да не си болна?
— О, не, не е така, съвсем не съм болна — отвърна тя, като продължи забързано да шета.
— Хайде, Меги, мислех, че сме приятелки. Защо не ми кажеш, ако нещо те тревожи. Може би ще мога да ти помогна. — Амеран остави четката и зачака за отговор.