— Осмо издание — съобщи невъзмутимо Бание.
Куполски кимна и свали очилата си, за да вижда по-добре. Режисьорът — Жан-Луи Льору — сновеше напред-назад до прозореца и се питаше как за три дни ще снима епизод, който изисква осем. На двайсет и девет годишна възраст той имаше два филма зад гърба си и още не беше разбрал, че преди започването на снимките основната грижа на продуцента е не да състави, а да измисли реален работен план, който да спечели одобрението на разпространителите, макар и след това да надвиши отпуснатите средства.
— Започва да се получава — каза Куполски след дълго мълчание.
Бание въздъхна беззвучно, а Льору спря да се разхожда из стаята.
— … но все още не е това, което трябва да бъде — довърши Куполски.
— Вече няма накъде да се свива — възрази Бание.
— Напротив — отвърна продуцентът, — винаги има начин, слушайте какво ви казвам.
Бание и Льору размениха отчаяни погледи. Висок, слаб и доста привлекателен, Льору тъпчеше нервно глинената си лула. Също както и Бание, той много добре знаеше каква промяна иска да предложи продуцентът.
— Ето на — започна Куполски, — имате пет нормални нощи… Много са. Оставям ви две, другите ще бъдат „американски“.
— Не! — отсече Льору.
Както повечето режисьори, Льору ненавиждаше метода на „американската нощ“, състоящ се в снимане през деня при употребата на специални филтри и насочване на ярка светлина върху обекта, към който е насочено вниманието.
— Защо не?
— Защото ще снимаме през август, и то в Мадрид. Няма защо да ви обяснявам, че ще бъде горещо. Повечето от нощните епизоди са с актьорско участие и никой няма да може да играе при тая светлина, която ще бъдем принудени да му насочваме в лицето.
— Плащам достатъчно много на актьорите — каза студено Куполски.
Бание свали очилата си, за да ги избърше, и малките му късогледи очички запримигваха на светлината.
— Можем да махнем две нощи — каза той примирително.
— Видяхте ли, че може! Аз какво ви казвах! — възкликна Куполски. — Кои ще бъдат те?
Бание взе една линия, за да посочи снимачните епизоди.
— Двайсет и шести и петдесет и втори. Няма много диалози и няма да има много едър план.
— Невъзможно! — отсече решително Льору.
Куполски изгледа един по един асистент-режисьора и режисьора.
— Бание е прав.
Льору се обърна рязко.
— Да, но не Бание прави тоя филм, а Льору. Казвам ви, че е невъзможно, поне за двайсет и шести епизод.
Куполски се хвана на въдицата.
— Но за петдесет и втори е възможно, така ли?
Льору вдигна рамене.
— В краен случай.
Куполски се обърна замислен и се задълбочи в работния график. Бание и Льору избягваха да се гледат.
— Добре — каза Куполски. — Предлагам ви следното: слагате двайсет и шести и петдесет и втори като „американски“ и подписвам. Няма какво повече да говорим.
Льору се престори, че го разкъсват колебания, обърна се с гръб, за да смигне на Бание, и най-сетне се съгласи.
Когато продуцентът излезе от кабинета, Бание и Льору затанцуваха бясно, заудряха се по гърбовете и решиха още същата вечер да полеят победата при Ласер. Бяха се надявали да запазят поне една истинска нощ, а бяха спасили три.
— Ти сигурно си учил политика — каза Льору.
— В най-доброто училище — отвърна Бание. — Група „Жул Валес“ — Аниер.
Седнаха на една маса и заговориха за разпределението на ролите, уточнявайки списъците на артистите за всяка второстепенна роля.
— А за Елизабет? — запита Бание.
Льору сбърчи чело.
— Ами имаме Мартин Симонети, Клер Лагранж…
— Клер попрекали при едно свое „пътуване“ — каза Бание — и сега е в „Сент Ан“106.
— Без майтап? А Мартин?
Бание направи гримаса.
— Не е ли малко невзрачна?
— Може би да. А какво ще кажеш за малката Реми?
— Катрин ли? Да, може.
Изведнъж Бание удари по бюрото.
— Очевидно идеалното ще бъде… но не, тя никога няма да се съгласи.
— Коя?
— Не, не, говоря глупости.
— Кажи все пак де!
— Надин Шьовалие, по-добра няма да намерим. Но няма смисъл дори да мислим за това.