Облечен както винаги елегантно, хванал дълъг черен бастун в ръка, той извървя няколко крачки със Серве по тротоара.
— Какво става с вас?
— Нищо особено — отвърна Серве. — А с вас?
— Връщам се от Хамбург — каза Карл — и смятам скоро да замина за Лондон. Малко съм поизморен от Париж.
Минаха покрай кафенето на Виктор.
— Ще пийнем ли по нещо?
Карл кимна.
— Добре, съгласен.
Седнаха в салона. Серве вече не стискаше ръката на Виктор. Мириам стоеше на мястото, което отсега нататък щеше да й бъде постоянно — в сянката отстрани. Избягваше да поглежда към Серве.
— Заради мен изгубихте много пари — каза Серве, след като сервитьорът „убиец“ прие поръчката.
Карл поклати глава.
— Не говорете глупости. Баща ми ще плати малко по-малко данъци тази година, това е всичко.
Серве с изненада установи, че изпитва известно облекчение. Карл грижливо запали една тънка пура.
— Няколко пъти ходих във „Флор“, но не видях нашия приятел Лапад.
— Той умря — каза Серве.
Карл шумно се изсекна.
— И аз така си помислих.
Разбъркаха кафетата си, установявайки едновременно, че нямат за какво да говорят. Серве погледна към масата, където Мириам седеше неподвижно и пушеше цигара пред чаша вишновка. Рижите й коси проблясваха в полумрака. По липса на друго разказа историята й на Карл, който прояви известен интерес.
— Мъжът на бара ли е Виктор?
— Да, той е.
Карл се, загледа в Мириам, после във Виктор и поклати глава.
Тъй като Карл беше без кола, Серве го закара до площад Опера, където имаше среща, както му каза, с някакъв поляк травестит, любител на Верди, а после отиде на улица Дюто. Себастиен Щайнер бе в отлично настроение, а Далила толкова оживено подскачаше на предните си крака, че след първото тягостно впечатление човек забравяше за недъга й.
Тя го посрещна с радостно скимтене под бащинския поглед на Щайнер.
— Ще вечеряте ли с нас?
— В ресторанта ли?
— Не, тук.
Серве го погледна.
— Вие готвите сега, така ли?
— Принуден съм до известна степен да го върша. А освен това трябва да отпразнуваме нещо. — Той посочи дебелия ръкопис на бюрото си.
— Свършихте ли?
— Не съвсем, но почти. Още петнайсет дни работа.
— И доволен ли сте от себе си?
Щайнер извади от джоба си една лула и я захапа.
— Казах каквото имах да казвам. Останалото…
— Да — каза Серве.
В четири часа сутринта последният посетител — бивш работник в Халите, понастоящем клошар — излезе от кафенето и Виктор, който плакнеше чаши на чешмата зад тезгяха, реши да затвори за един час. Мириам, която се бе върнала половин час преди това, стоеше на обичайното си място, неподвижна в мрака. Поведението й безпокоеше и дразнеше Виктор — той никога не бе предполагал, че първоначалният шок ще изисква толкова време, за да премине. Имаше нещо много досадно в това рижаво привидение, стоящо, в дъното на заведението му като призрака на Банко107.
— Ще пиеш ли нещо? — запита я той, за да наруши тишината.
Призракът бавно поклати глава, Виктор сви рамене, сложи последната чаша и изпразни мивката от чистата вода. Остъклената врата хлопна и той вдигна глава. Беше някакъв посетител — русокос, облечен в елегантен тъмен костюм. Зад малките му очилца в златни рамки се криеха много сини очи, а в ръката си държеше дълъг и тънък чер бастун. Стоеше до вратата и го гледаше с безразличие. Виктор понечи да го поздрави, но не го направи, тъй като някакво шесто чувство го подсещаше, че не става дума за обикновен клиент. Мъжът бавно поклати глава и направи няколко крачки с напълно безизразно лице. Запъти се към салона и спря пред масата на Мириам.
— От философска гледна точка, като се изключи Тома Аквински108, трябва да се приеме, че средновековието е било истинска катастрофа — каза той с равен глас, в който се долавяше лек напевен отвъдрейнски акцент. — Но ние му дължим едно много особено схващане за уважението, а именно за уважението към жената.
Карл-Хайнц Цимер се поклони почтително на Мириам, която го гледаше със зяпнала уста.
— За съжаление, нямам нито кон, нито шпага, нито далечен хоризонт, на който да се появя. Затова ще трябва да си понапрегнете въображението.
Тогава Виктор видя как мъжът се обръща към него и бавно се приближава. Той пъхна ръка в чекмеджето, където държеше нож. За пръв път от далечните му юношески години го беше страх.