Выбрать главу

Облечен както винаги елегантно, хванал дълъг черен бастун в ръка, той извървя няколко крачки със Серве по тротоара.

— Какво става с вас?

— Нищо особено — отвърна Серве. — А с вас?

— Връщам се от Хамбург — каза Карл — и смятам скоро да замина за Лондон. Малко съм поизморен от Париж.

Минаха покрай кафенето на Виктор.

— Ще пийнем ли по нещо?

Карл кимна.

— Добре, съгласен.

Седнаха в салона. Серве вече не стискаше ръката на Виктор. Мириам стоеше на мястото, което отсега нататък щеше да й бъде постоянно — в сянката отстрани. Избягваше да поглежда към Серве.

— Заради мен изгубихте много пари — каза Серве, след като сервитьорът „убиец“ прие поръчката.

Карл поклати глава.

— Не говорете глупости. Баща ми ще плати малко по-малко данъци тази година, това е всичко.

Серве с изненада установи, че изпитва известно облекчение. Карл грижливо запали една тънка пура.

— Няколко пъти ходих във „Флор“, но не видях нашия приятел Лапад.

— Той умря — каза Серве.

Карл шумно се изсекна.

— И аз така си помислих.

Разбъркаха кафетата си, установявайки едновременно, че нямат за какво да говорят. Серве погледна към масата, където Мириам седеше неподвижно и пушеше цигара пред чаша вишновка. Рижите й коси проблясваха в полумрака. По липса на друго разказа историята й на Карл, който прояви известен интерес.

— Мъжът на бара ли е Виктор?

— Да, той е.

Карл се, загледа в Мириам, после във Виктор и поклати глава.

Тъй като Карл беше без кола, Серве го закара до площад Опера, където имаше среща, както му каза, с някакъв поляк травестит, любител на Верди, а после отиде на улица Дюто. Себастиен Щайнер бе в отлично настроение, а Далила толкова оживено подскачаше на предните си крака, че след първото тягостно впечатление човек забравяше за недъга й.

Тя го посрещна с радостно скимтене под бащинския поглед на Щайнер.

— Ще вечеряте ли с нас?

— В ресторанта ли?

— Не, тук.

Серве го погледна.

— Вие готвите сега, така ли?

— Принуден съм до известна степен да го върша. А освен това трябва да отпразнуваме нещо. — Той посочи дебелия ръкопис на бюрото си.

— Свършихте ли?

— Не съвсем, но почти. Още петнайсет дни работа.

— И доволен ли сте от себе си?

Щайнер извади от джоба си една лула и я захапа.

— Казах каквото имах да казвам. Останалото…

— Да — каза Серве.

В четири часа сутринта последният посетител — бивш работник в Халите, понастоящем клошар — излезе от кафенето и Виктор, който плакнеше чаши на чешмата зад тезгяха, реши да затвори за един час. Мириам, която се бе върнала половин час преди това, стоеше на обичайното си място, неподвижна в мрака. Поведението й безпокоеше и дразнеше Виктор — той никога не бе предполагал, че първоначалният шок ще изисква толкова време, за да премине. Имаше нещо много досадно в това рижаво привидение, стоящо, в дъното на заведението му като призрака на Банко107.

— Ще пиеш ли нещо? — запита я той, за да наруши тишината.

Призракът бавно поклати глава, Виктор сви рамене, сложи последната чаша и изпразни мивката от чистата вода. Остъклената врата хлопна и той вдигна глава. Беше някакъв посетител — русокос, облечен в елегантен тъмен костюм. Зад малките му очилца в златни рамки се криеха много сини очи, а в ръката си държеше дълъг и тънък чер бастун. Стоеше до вратата и го гледаше с безразличие. Виктор понечи да го поздрави, но не го направи, тъй като някакво шесто чувство го подсещаше, че не става дума за обикновен клиент. Мъжът бавно поклати глава и направи няколко крачки с напълно безизразно лице. Запъти се към салона и спря пред масата на Мириам.

— От философска гледна точка, като се изключи Тома Аквински108, трябва да се приеме, че средновековието е било истинска катастрофа — каза той с равен глас, в който се долавяше лек напевен отвъдрейнски акцент. — Но ние му дължим едно много особено схващане за уважението, а именно за уважението към жената.

Карл-Хайнц Цимер се поклони почтително на Мириам, която го гледаше със зяпнала уста.

— За съжаление, нямам нито кон, нито шпага, нито далечен хоризонт, на който да се появя. Затова ще трябва да си понапрегнете въображението.

Тогава Виктор видя как мъжът се обръща към него и бавно се приближава. Той пъхна ръка в чекмеджето, където държеше нож. За пръв път от далечните му юношески години го беше страх.

вернуться

107

Герой в трагедията „Макбет“ от Уилям Шекспир. — Б.пр.

вернуться

108

Тома Аквински (1227–1274) — католически теолог и философ. — Б.пр.