На другата сутрин Серве намери всички в агенцията силно развълнувани. През нощта при Виктор се бе случило нещо ужасно. Уведомени от анонимно телефонно обаждане, полицаите бяха отишли и намерили в пет часа сутринта истинско бойно поле. Нито едно от огледалата, украсяващи стените на кафенето, не бе останало цяло. Машината за еспресо се валяла в средата на салона, на земята, осеяна със счупени бутилки. Навсякъде били разпръснати остри парчета стъкло. Намерили един окървавен нож и парчета от разкъсани дрехи. По пода били струпани обърнати и изпочупени маси и столове. Полицията открила кървави следи по стените, по земята и по мебелите. Виктор лежал под тезгяха в неописуемо състояние — с натрошени на много места ръце и крака, със счупен таз, смазан гръден кош, с отрязано ухо, със смазан нос и раздробена челюст. Дясното му око било извадено, но останал жив. Сякаш противникът му специално бе внимавал да не му нанесе нито един фатален удар. Бил целият разнебитен, обезобразен, осакатен завинаги и жив. Полицията търсеше Мириам, за чието присъствие в момента на боя свидетелствуваха някои улики, а именно дамската й чанта, но тя бе изчезнала.
Мертол беше не по-малко учуден, когато Серве избухна в смях, научавайки новината.
V
С похвалното намерение след дългогодишно отлагане най-после да запълни една празнота в познанията си по литература, Надин бе взела със себе си в самолета „Одисей“ на Джойс. Ала едва бяха прелетели над Поатие и тя остави книгата, решила веднъж завинаги, че е направо невъзможна за четене. Съседът й — възрастен американец с изсечени черти, който с изумление я наблюдаваше как започва огромния том, й предложи един брой на „Нюзуик“, но тя с усмивка отказа. Изпитваше истинско облекчение при мисълта, че скоро ще се озове на снимачната площадка. Фостин Болвар-Клаус беше приела да се занимае с договора й и след две бурни срещи бе успяла да изтръгне почти приемливи условия от нерешителния Куполски. „Накарах камъка да пусне вода“, каза тя на Надин, когато й даваше документите за подпис.
Надин извади сценария от пътническата си чанта и прелисти епизодите, в които щеше да участвува. Бание й беше казал, че „има върху какво да се работи“, и не я бе излъгал. Макар и второстепенна, ролята бе добре обрисувана и героинята определено влияеше върху развитието на действието. Въобще не си правеше илюзии за ползата, която би могла да извлече за кариерата си, тъй като доста пъти вече получаваше хвалебствени рецензии, без това да накара нито един режисьор да я потърси през следващите шест месеца. Не отговаряше на модерния женски тип и го знаеше. Това я смущаваше само дотолкова, доколкото й пречеше да работи. Никога не си бе представяла, че може да бъде нещо друго освен актриса — професия, която упражняваше от близо десет години. Записана в картотеките като изпълнителка на романтични любовни роли, по време на краткия си престой в театралната школа бе играла най-различни неща, но никоя роля не й беше струвала толкова усилия, не беше изисквала такова съсредоточаване, такова дълбоко самонаблюдение, както Леа във „Вечерна среща“ от Жером Боа. „Никаква връзка с конкретната действителност“, бе казал Жак, няколко месеца преди да се самоубие, по повод на идеите на пиесата. Надин се намръщи — не искаше да мисли за Жак.
Някъде над Бордо самолетът проби облаците и полетът продължи сред ослепителна синева чак до Биариц, а оттам — до Мадрид. Надин побърза да намери куфара си на мръсното летище, напомнящо на гара Сен Лазар в Париж, излезе на горещата улица, където се носеше мирис на асфалт, и се настани в едно такси. Снимачният екип бе отседнал извън града, в богатското предградие Пуерта де Иеро. За да стигне дотам, трябваше да прекоси столицата от край до край, да чака по светофарите на безчислените широки и зловещи улици, между които булевард Хенералисимо, обграден от министерства и други печални административни сгради — прав, широк и притихнал под палещото слънце.
Таксито излезе от града, пое по една магистрала, пропътува по нея стотина метра и се отклони, за да прекоси село Пеня Гранде, състоящо се от унили модерни сгради, редуващи се с обширни и прашни строителни площадки, където на фона на червеникавото небе играеха множество кряскащи деца. Макар и построени съвсем наскоро, сградите вече изглеждаха потънали в мръсотия, сякаш някакво дълбоко отчаяние покриваше камъка като плесен. Таксито заобиколи количката на един продавач на дини и се спусна по криволичещ път до разнебитено и изорано шосе, за да стигне най-накрая до Аройо дел Прадо, тиха и слънчева, обрасла с дървета алея. Разположен малко навътре, хотел „Монте Реал“ излагаше към улицата извитата си фасада, заобиколена с дъгообразна алея за пристигащите коли.