— Няма ли да дойдеш при нас? Тъкмо се чудех какво става с теб.
Вайсман, който бе сменил черните си прашни одежди с чисти черни дрехи, този път без колонизаторската каска, стана тъкмо когато Надин седна. Шатлар й се усмихна сърдечно. Заговориха за изтеклия снимачен ден: за реквизитора, който бе станал симпатичен на целия екип с маймунската си физиономия до деня, в който всички научиха, че неустоимият чаровник е населил мадридските предградия с незаконни деца; за директора на продукцията — упорит корсиканец, чиято дребнава пестеливост разсмиваше всички; за Лакомб — изпълнителя на главната роля във филма, който бе ужасно слаб като актьор; за дейната и жизнерадостна скриптерка Консуело — бременна в шестия месец, чието набито око безпогрешно улавяше неточностите в монтажа; за Клод, по адрес на която се коментираше дали ще отстъпи най-сетне пред ухажването на Шатлар — той пък от своя страна въобще отказваше да признае такова нещо. По време на вечерята Надин поглеждаше от време на време към масата на Серве и Клод, но когато привърши с кафето, изведнъж установи, че ги няма. Двама сервитьори разчистваха масата.
— Здравей, как си? — запита Серве.
Надин се обърна, вдигна глава и се усмихна.
— Я виж ти! Значи си в Мадрид!
— Да, поканиха ме. Утре ли си на снимки?
Надин кимна.
— Тогава ще се видим там — каза той с равен глас.
Надин го представи на останалите. Познаваше се с Вайсман — бяха се срещали на много снимачни площадки.
— Все така ли пристигаш в последната минута с лимузината си?
— Все така — отвърна Вайсман със задоволство.
— Значи ставаш най-късно от всички. Още не съм имал време да си наема кола. Ще ме вземеш ли със себе си?
— Дадено.
— Утре снимаме с „американска нощ“ — обади се Шатлар.
Двамата фотографи се намръщиха. Серве погледна към Надин.
— Няма да ти бъде студено. Лека нощ.
— Лека нощ — отвърна Надин.
Имаше чувството, че кожата на лицето й се подува, обтяга и се надига на мехури. Шатлар бе насочил към нея три дъгови прожектора и два други по-малки, за да създаде изкуствен „нощен“ контраст с обляното в слънце възвишение.
— Ще издържиш ли?
Надин разпери ръце.
— Ако е кратко — да, но ако е дълго…
Лакло поклати глава и накара да отклонят единия от дъговите прожектори, за да смекчи блясъка на сините лъчи в очите й.
— А така?
— Така е малко по-добре. Смяташ ли, че гримът ще издържи?
Лакло се приближи, за да я огледа.
— Би трябвало. Изтрай само две секунди и си свободна.
Направи няколко бързи проверки със светломера и после изгаси светлината. Надин въздъхна и седна на един нисък бял зид. Работниците се суетяха около нея, развиваха кабели, дълбаеха дупки, за да застопорят прожекторите. Някои ядяха сгънати на две омлети и наоколо се носеше отблъскващата миризма на пържен зехтин. Надин седеше, зареяла поглед в далечината, и пушеше „Хабанос“. През нощта беше свършила френските си цигари. Най-сетне дългият черен бентли се появи в облак от прах, носейки се с пълна скорост. От него слязоха Вайсман и Серве, които обсъждаха разпалено качествата на никона и на лейкафлекса. Без да погледнат Надин, тръгнаха към Марк Валс, който бе седнал зад камерата под един оранжев чадър, донесен специално от Париж, за да се осведомят кога ще се снима първият дубъл.
Някъде сутринта пристигна Клод — гримирана, готова за снимки и в отлично настроение. Затича се към Серве и го целуна, сетне отиде да стисне ръката на Льору. Шатлар и Бание се спогледаха. След като се нахраниха, преди да започнат отново работа, Надин видя Клод и Серве на склона на хълма — Серве й правеше снимки.
Следобед снимаха първата от „голите сцени“, както ги бе нарекла Мартин Делкроа. Съвсем голата Надин, надупчена от куршуми и окървавена, трябваше да издъхне в ръцете на Клод в една пустинна местност. Бяха избрали терен на стотина метра от декора и няколко камиона извозваха техниката дотам.
— Всички, които не ни трябват, остават тук — заяви Бание, — включително и фотографите.
— Съжалявам — обади се Вайсман, — но Куполски особено държи да има този епизод на снимка.