Изтегната на леглото, Надин разучаваше както обикновено епизодите си. Вдигна телефона, без да спира да чете.
— Надин, тук е Серве.
— Добър вечер.
— Какво ще кажеш за един добре изпечен петстотинграмов бифтек?
Надин остави сценария и отпусна глава на възглавницата.
— Ще кажа да. Къде е той?
— В „Каса Пако“, в стария Мадрид.
— Имаш ли кола?
— Ще поискам от хотела.
— Окей.
— Искаш ли в девет в бара?
По същото време в Париж иззвъня телефонът на Люс Бертло. Тя тъкмо се прибираше от агенцията. Беше Себастиен Щайнер.
— Надявам се, че не ви безпокоя.
— Съвсем не, как е Далила?
— Добре е.
Той замълча.
— Искам да ви замоля за една услуга и не знам как да започна.
— Като ме поканите на кафе — каза бързо Люс.
Портиерът на хотела съжалявал, но всички коли били излезли. За сметка на това автобусът бил свободен и на разположение на господин Мон.
— Автобусът ли? — запита Серве.
С известна гордост служителят заведе Серве зад сградата, където бе паркиран един бледосин автобус с опушени стъкла, на който от двете страни със златни букви бе изписано името на хотела.
— Но все пак не мога да отида с това на ресторант! — каза Серве.
— Защо не? — запита портиерът объркан и малко засегнат.
— Но ние сме двама!
— Не разбирам — отвърна служителят. — Този автобус може да превози трийсет души…
Серве се усмихна и накрая отстъпи. Трийсет минути по-късно той даваше път на Надин, за да се качи в автобуса.
— Какво е това?
— Хотелът няма повече коли — отвърна Серве невъзмутимо.
Седнаха на една от задните седалки, докато изисканият шофьор, облечен в униформа със същите цветове като колата — бледосиньо сако и златната връзка, — пускаше в движение дизеловия двигател.
Автобусът заобиколи хотела и мина пред терасата, където Льору, Бание и Шатлар си пиеха аперитива. Със зяпнала уста, те изгледаха Надин и Серве в дъното на празния рейс. Надин се разсмя, Серве също. Без да разбира нищо, но очарован от видимото им добро настроение, шофьорът прихна на свой ред. Автобусът изви покрай Пуерта де Иеро и се насочи към Мадрид.
Люс взе Далила на коленете си, опитвайки се да не гледа колко ужасно се огъват задните й крака, докато Себастиен Щайнер нареждаше чашите, захарницата и кафеварката на ниската масичка.
— Може да започвате — каза Люс. — Вече седнах.
Щайнер премести захарницата към нея.
— Ако не се лъжа, вие сте преписали пиесата на Серве.
— Да — каза Люс.
— Мислех си дали ще ви е възможно да направите същата услуга и на мен. — Той запали лулата си и продължи: — Питах в различни специализирани бюра, но за съжаление се оказа, че цената е много над моите възможности, особено след операцията на Далила. Разбира се, аз държа да ви заплатя.
— Да — каза Люс. — За кога го искате?
— Не зная, когато ви е възможно.
Стана и взе от бюрото си обемистия ръкопис. Люс бавно прелисти седемстотинте страници.
— Това е огромен труд.
Щайнер вдигна рамене.
— Знам. Ако не можете, няма да ви се сърдя.
— Не говорех за себе си, а за вас.
— А, така ли — отвърна той с равен глас.
Ръката, в която държеше лулата, леко трепереше.
Люс го погледна мълчаливо.
— Ще го имате след около петнайсет дни.
— Наистина ли? Но най-напред ми кажете колко…
— Ще бъде скъпо — каза Люс — и ще трябва да платите веднага.
— Но…
— Един билет за кино.
Щайнер се намръщи.
— Искате да идете на кино?
— Много държа.
Объркан, Щайнер извади портфейла си от джоба.
— Ами…
— Искам да отидем заедно.
Щайнер погледна Люс, като че ли го беше поканила на нещо ужасно и богохулно. Тя погледна часовника си, стана и сложи Далила на канапето.
— Гледали ли сте „Рио Браво“?
„Каса Пако“, известна с големите си и вкусни бифтеци, се намираше на малък тъмен площад в сърцето на стария Мадрид, недалеч от прочутата Пласа Майор, и изглеждаше доста невзрачна отвън. Серве се бе погрижил да запази маса, но въпреки това се наложи да чакат търпеливо двайсет минути в шумната зала на приземието, където разнородната клиентела консумираше tapas111 и tio pepe112 сред весела гълчава. Качиха се на горния етаж, където им посочиха малка маса до прозореца, при което установиха, че шумът, изглежда, беше нещо обичайно във всяко кътче на „Каса Пако“. Едно семейство — четирима възрастни и три деца, всичките зачервени и истерични — поглъщаше грамадни парчета месо сред силни крясъци. Замаяни от целия този шум, Надин и Серве дочакаха най-после двата огромни и сочни бифтека, които наистина си заслужаваха всички понесени до този момент неприятности. Въобще не се мъчиха да разговарят, само обмениха няколко доволни кимания с глава и безпомощни усмивки.