Хуго Вайсман говореше от близо час, и то добре. Клод не можеше да повярва на очите си, слушаше го, често се смееше и откриваше под мълчаливата му и мрачна външност острия ум на високообразован човек. Никога не би заподозряла, че е толкова умен. Седяха на терасата на един ресторант, откъдето се откриваше прекрасна гледка към великолепния Толедо, лежащ в краката им, потънал във вечерни светлини. Бяха се нахранили отлично и пиеха бавно кафето си в свежия полумрак. Клод се бе приготвила да отбива неумели ухажвания, ала нямаше никакви ухажвания. Към края на вечерята дори започна да ги очаква с интерес. По пътя на връщане разбра, че няма и да има. Докато управляваше в нощта дългия и мощен бентли, Хуго Вайсман й говори за една известна теория, според която земята била куха и населена отвътре с тайнствените обитатели на царството на сенките. След това отклони темата върху развитието на нов тип мистицизъм у младежите, между които и четиринайсетгодишният му син, и най-сетне направи възхитително сбит преглед на представата за бог в религиозната литература въобще. С ясното съзнание, че принизява разговора към много банално ниво, Клод запита за съпругата му и научи, че Сара Вайсман била заминала преди десет години на гости на някаква своя братовчедка в Канада и още не се е завърнала.
— Права е — каза Вайсман. — Няма смисъл да прекосиш Атлантика само за петнайсет дни. Човек трябва да има достатъчно време, за да посети родния си край.
Изрече го толкова непринудено, че Клод се поколеба дали да се засмее, но не посмя.
В два часа след полунощ на Пласа Майор все още имаше хора. Мъже и жени се разхождаха на двойки около величествената конна статуя, а самотни жители на Мадрид бързаха да стигнат до колите си, оставени в обширния паркинг, прокопан неотдавна под стария площад. Надин и Серве вървяха бавно по неравната настилка и се наслаждаваха на относителното спокойствие и на нощния хлад.
— Вече не си спомням къде определихме среща на шофьора — каза Серве.
Надин спря, като се мъчеше да се ориентира.
— Ей там, зад стълбите.
— Да, наистина.
Той запали цигара.
— Ти искаш ли?
— Не… Жак умря.
Той се обърна — тя се взираше в него настойчиво, с широко отворени очи.
— Самоуби се.
Серве не каза нищо, само я гледаше.
— Няма да ти обяснявам защо го е направил — добави тя с твърд глас.
— Не го познавах — рече Серве.
Надин поклати глава с горчива усмивка.
— О, напротив.
И неочаквано се строполи на земята, свита на кълбо, като кукла на конци, която изведнъж са пуснали. Серве се наведе, видя сълзите, които се стичаха тихо от неподвижните й очи. Клекна до нея и стоя така, без да мръдне, понеже знаеше, че не може да й помогне. След трийсет секунди тя се раздвижи, бръкна в джоба на Серве, за да извади носната му кърпа, и стана.
— Мина ми.
Но не й беше минало. Серве отведе до рейса един автомат. През целия път тя гледа през прозореца, седнала с изправен гръб, сякаш не искаше да се опира на облегалката.
Серве я отведе до вратата на стаята й. Тя обви безжизнено ръце около врата му, облегна за миг чело на гърдите му, после го пусна. Той слезе в бара, поиска чаша плодов сок, седна на терасата и стоя там неподвижен до разсъмване.
VI
— Малко кафе? — запита Хуго Вайсман.
Клод се обърна, въздъхна, отмести една възглавница, изправи се в леглото и разтърка очи. Вайсман седеше гол до нея, с дълга американска цигара в уста, и държеше телефонната слушалка.
— Огромни количества — каза тя и отново затвори очи.
Вайсман направи поръчката на рецепцията и остави слушалката.
— Преди малко се обади Шатлар. Кани ни у някакво парвеню — негов приятел, в голяма вила извън града.
Клод сбърчи вежди.