Когато се прибра на улица Варен, се обади в агенция „Гая-Бек“. Виолен я уведоми, че не й е разрешено да съобщава адресите на фотографите, обаче би предала с удоволствие съобщение на Серве Мон.
— Благодаря ви, но не е необходимо — каза Надин.
Седна с един блок хартия за писма, изпуши три цигари, без да напише нито ред, сетне отиде отново в галерията на Жюлиен Биан и стоя там, докато затвориха.
Себастиен Щайнер зави на ъгъла на улица Волонтер и тръгна по улица Вожирар. Вървеше бавно и се стремеше да отгатва къде ще спре Далила, за да не стане така, че като се засили някой път повече и спре внезапно, каишките да я повалят. Минаваше полунощ, 15-и район отдавна спеше. Тук-таме някоя кола профучаваше с голяма скорост, но тротоарите бяха пусти. Щайнер сложи изгасналата си лула в уста, спря, за да даде възможност на Далила да проучи миризмите на една ограда, после продължиха нататък. Незабелязано за Щайнер задните крака на кучето конвулсивно се раздвижиха, описвайки съвсем слаби и отпуснати движения във въздуха. Дори самото животно сякаш не си даде сметка за това. Когато стигнаха до края на тротоара, Щайнер се обърна.
— Прибираме ли се? — каза той и погледна кучето.
Изведнъж сви вежди — беше му се сторило, че вижда как опашката на Далила трепва за миг в полумрака. Направи една крачка, последван от кучето, чиито задни крака описаха бързо движение встрани. Себастиен Щайнер се наведе и го погали по врата. Опашката се раздвижи за миг и отново замря.
— Добре — каза Себастиен Щайнер.
На другия ден — неделя, докато Серве разглеждаше по пижама цветното приложение на „Сънди Таймс“, на вратата се позвъни. Облечен в оранжев костюм от рипсено кадифе, който въобще не му отиваше, на прага стоеше Несбит — восъчноблед, остарял и усмихнат.
— Днес станах рано — каза той вместо обяснение.
Серве отстъпи назад и го покани.
— Мислех, че си се върнал в Англия.
— Пак си дойдох — каза Несбит и се тръшна в едно кресло, — и то завинаги. Вече не мога да понасям англичаните. Между другото, ще се женя.
— Мислех, че вече си го направил.
— Отдавна се разведох. Значи така. А нямаш ли случайно нещо за пийване?
— Искаш ли кафе?
— Не. Е, какво да се прави, нищо тогава. Значи така. Не искаш ли да се запознаеш с нея?
По всичко личеше, че задава много възлов въпрос — стоеше с ококорени очи и протегнати ръце. Серве се опита да спечели време.
— С кого?
— С бъдещата ми жена. Мисля, че ще бъде добре да се запознаеше нея.
Тонът му ставаше настойчив и загадъчен. Серве направо се убеди, че въпросната особа ще направи всичко възможно, за да му намери едно място в ЮНЕСКО.
— И как ще стане това?
Несбит избърса несъществуващата пот от бледото си чело с ожесточението на учител по литература, който се опитва да обясни съгласуването на времената на някой слаб ученик.
— Виж какво, хайде да идем на обяд, само тримата, много ще бъде приятно, а?
Серве поклати неопределено глава.
— В колко часа?
— Имам среща със Сабрина в един.
Беше точно дванайсет. Серве се избръсна набързо, навлече панталона, ризата и якето си.
Сабрина закъсняваше. В един и петнайсет, когато Несбит вече беше изпил порядъчно голяма част от бутилката алзаско вино, тя все още не беше дошла.
— Хайде да започваме — изрече Несбит с неочаквано нетърпение в гласа.
— Можем да почакаме още десет минути — каза Серве.
В малкия ресторант на улица Бонапарт беше доста оживено. До закачалките имаше посетители, които чакаха да се опразни някоя маса, а сервитьорките се суетяха между салона и кухнята.
— Добре тогава, пет минути — каза Несбит.
Серве бръкна в джоба си, за да извади цигарите, и видя, че е празен.
— Не може да бъде!
— Какво има?
— Излязъл съм без цигари, без документи, без пари и така нататък.
— Какво от това? Нали съм те поканил?
— Добре, тогава купи ми като начало цигари.
Несбит изпълни молбата му.
— Тя е немкиня — каза той изведнъж, като че ли това обясняваше всичко. — Голямо семейство от Мюнхен, баща й е директор на „Шпигел“. Говорихме с нея да ме назначи в представителството в Лондон.
— Не е зле.
— Чакай, това не е всичко. Чичо й е шеф на бюрото на ЮПИ в Париж и също може да уреди нещо тук.
— Много хубаво…
Серве внимателно наблюдаваше Несбит — лицето му бе тебеширенобяло, подпухнало и изморено, изпод разкопчаната яка на съмнително чистата риза надничаше слабият му бял врат, черните му нокти бяха осеяни с бели петънца.