— … а кожата й — продължаваше англичанинът с блеснал поглед — е розова, сияйна, не много отпусната, но пухкава… на задника й напомня на…
— Не се вживявай много — каза сериозно Серве.
— … на грис, драги мой, на чиния с грис. Да не говорим за гърдите. Там нещата са съвсем прости, понеже тя въобще няма такива. Нито една! Човек би казал, че е момче, разбираш ли? А освен това не е прочела дори и една книга, след като някакъв глупак й е препоръчал Балзак. Чете само списания — „Твен“, „Щерн“ и „Ла Мезон дьо Мари-Клер“… Бистра като водица, разбираш ли? С нея човек си отпочива напълно! Но какво прави, че не идва? Хайде да започваме.
В два часа вече бяха на сиренето, а розовата и пухкава Сабрина още не се бе появила. Несбит кълцаше на геометрични фигурки парчето си „Бри“ и съвсем неочаквано подскочи.
— Сетих се! Тя е отишла в другия ресторант! Там, където обикновено ходим двамата.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм. Ти стой тук, а аз ще отида да я взема.
И той бързо излезе от салона. Серве довърши сиренето си и запали цигара. Трийсет минути по-късно разбра.
Младият готвач, който трябваше да заведе Серве в полицията, се оказа разбрано момче.
— Всеки ден се случват такива неща, откъде можете да знаете! Но обикновено си плащат.
Полицаите пък заклатиха глави, регистрираха оплакването и поканиха Серве да седне на една тясна пейка. Когато формалностите бяха приключени и готвачът си тръгна, предложиха на Серве да телефонира на някой познат, за да му донесат пари.
— Прекрасна идея — каза той, — и аз я предлагах на собственичката на ресторанта в продължение на цели десет минути, но без никакъв резултат.
Полицаят поклати глава за десети път, избра грижливо една химикалка измежду десет други напълно еднакви и вдигна очи.
— Кажете номера.
Серве мълчаливо се вторачи в него.
— Кажете номера — повтори усърдно полицаят.
— Солферино шейсет и шест — седемдесет и осем — отвърна Серве.
Звънът на телефона събуди Надин, която от скука бе заспала на мокета.
— Солферино шейсет и шест — седемдесет и осем? — запита бавно един глас на фона на тракаща пишеща машина.
— Да.
— Не затваряйте.
— Надин, здравей! Аз съм.
Надин се обърна бавно по гръб и сложи апарата на корема си.
— Здравей.
— Обезпокоих ли те?
— Да, спях.
Серве се усмихна.
— Извинявай, но имам нужда от теб. В момента съм в полицейския участък на шести район.
— Какво?
Той й обясни набързо какво се беше случило. Надин го изслуша, хапейки горната си устна.
— И не намери никой друг, за да ти помогне?
— Никой. Сигурно всички са заминали за уикенда.
— Да — каза Надин.
Замълчаха.
— Ще дойдеш ли? — запита Серве.
— Не зная дали ще мога веднага — отвърна Надин.
— Това не е важно.
— Имам сума неща да върша, нали разбираш?
— Много добре — отвърна Серве.
— Може би към пет или шест часа, ако ми остане време.
— Чудесно! — рече Серве.
— Но може би през това време ще намериш някой друг?
— Щом ти казвам, че всички ги няма.
— Добре.
Надин се поколеба.
— Серве?
— Да.
— Може би ще бъде още по-късно.
— Няма никакво значение, тук въобще не затварят.
Надин мълча дълго, после се изправи на мокета.
— Ще дойда.
Сложиха слушалките. Полицаите никога не бяха виждали някой да се връща с такава готовност на малката твърда пейка, да сяда с такава радост и да отправя към недотам чистия таван на участъка подобен поглед.
Надин влезе в банята, взе душ, дълго се реса, грижливо се гримира и дълго седя пред вградения гардероб, за да си избере рокля. Най-сетне излезе навън и отиде пеша до Сен Жермен де Пре. По булеварда се разхождаха многобройни семейства с кучета и детски колички. Надин не ги видя. Откри едно кафене срещу участъка, седна на терасата и си поръча чай. Седя там близо час. Изпуши много цигари и изпи чая си, загледана в сивата фасада с надпис Полиция.
В четири часа стана, пресече улицата й влезе в участъка.