— Добре, дай ми я.
— Ало?
— Серве Мон е на телефона. Слушам ви.
— Обажда се Клод.
— Моля?
— Клод Ландр.
— Много съжалявам, но не разбирам…
— Вчера ме снимахте.
— А, да, извинете. Не вярвам да са готови, но чакайте така. Ще попитам какво става.
Остави слушалката и се обади в лабораторията по интерфона.
— Дьоризие там ли е?
— Какво има?
— Готови ли са снимките шест на шест от вчера?
— Бях ти казал за довечера.
— Знам. Готови ли са, или не?
— До един час ще имаш контактните копия.
— Благодаря ти.
После взе отново слушалката.
— Няма да стане по-рано от довечера, госпожице.
— Имам една среща в шест часа и няма да мога да се освободя преди осем. Много ли ще бъде късно?
— Да, ще оставим за утре.
— Така ми се искаше да ги видя тая вечер.
Серве замълча и запали цигара.
— Господине?
— Слушам ви.
— Не може ли да ги оставите някъде, откъдето да ги взема?
— Улица Фалгиер двайсет и пет. След осем ще бъдат при портиера.
— Много ви благодаря.
— Дочуване.
Сложи слушалката и отново взе „Експрес“-а. В дъното на залата две секретарки се караха за някаква гума. Госпожа Меринг, представителката на „Щерн“, говореше много високо на немски с Германия. Надан гледаше през прозореца с доволна усмивка, изписана на загорялото му лице. Льороа влезе забързано и се обърна към Серве:
— Пет стотарки. Ще гледат да я пуснат в последното издание. Доволен ли си?
— Да.
Интерфонът изпука и от бюрото на Мертол се разнесе строгият глас на Гая:
— Мертол, как стана така, че външен човек е снимал Сен Дьони?
Мертол се намръщи.
— Нямаше никой друг.
— Само не ми говори глупости.
Гая млъкна, после се чу изтракване. Мертол записа нещо в бележника си, усърдно наведен над писалката. Льороа смигна на Серве и излезе.
Серве стана и отиде при Мертол.
— Ще ми дадеш ли телефона на Надин Шьовалие?
— Защо ти е?
— Искам да й продам една пералня — отвърна Серве с каменно лице.
Мертол му подаде тефтерчето си и Серве преписа номера. Върна се на бюрото си и даде поръчка на телефонистката, която почти веднага му позвъни отново.
— Записана е на „Отсъствуващи абонати“. Искаш ли да й предадеш нещо?
— Не, няма нужда.
Слезе в „При Виктор“ и си поръча кафе. Дебелата готвачка си пееше в кухнята. Двама посетители играеха на зарове в края на тезгяха.
— Чисто ли го искаш? — запита Виктор, като сложи чашата на бара и понечи да сипе вътре малко калвадос.
— Чисто.
Виктор върна отегчено бутилката на мястото й и взе отново недопушената цигара, която бе оставил на края на мивката. Някакъв анемичен младеж играеше настървено на флипера и след всяка топка изтриваше потта от челото си и бършеше ръце о панталона си. Неочаквано влезе Несбит, целият засиял, размахвайки празен пакет от „Синиър Сървис“.
— Намерих го в кошчето.
— Обади ли й се?
— Да, тая вечер ще се видим. Ще й направя айриш стю16.
II
Събуди го телефонът. Сепна се, седна в леглото, погледна смаян към снимките, които отрупваха завивката, и вдигна слушалката.
— Да?
— Какво става с теб бе, човек? Да не би да си в отпуск?
Беше Мертол.
— Колко е часът?
— Единайсет. Трябва да правиш репортаж в Сен Дьони.
— Какъв репортаж?
— Някакъв откачен се е качил на покрива с едно момиченце, има и карабина.
— Момичето дъщеря ли му е?
— Мисля, че да.
— Добре, дай адреса.
— Улица Огюст Дьолон трийсет и четири. Близо до гарата.
Серве се избръсна, изпи едно кафе и се облече. Прибра снимките на Надин Шьовалие в библиотеката, между Form and Figure17 от Питър Баш и Perspective of Nudes18 от Бил Бранд19. Колата му го чакаше с две квитанции на предното стъкло.
Пред сградата се беше събрала малка групичка. Хората бяха вдигнали глави и гледаха със зейнала уста, като пасивно се съпротивяваха на пазителите на уличния ред, които се опитваха да ги разпръснат. Някакъв полицай си беше подал главата през един прозорец на шестия етаж и правеше опити да разговаря с мъжа, когото вестникарите от „Франс Соар“ щяха без съмнение да нарекат „безумец“. Той бе плешив и набит и се очертаваше на фона на небето, стиснал в една ръка карабината, а в другата — ръчичката на момиченце. Не помръдваше и изглеждаше спокоен. Но по всичко личеше, че не слуша полицая.