Серве забеляза в тълпата един колега и му махна. Берар работеше във вестник „Орор“ от петнайсет години с неизменния си ролейфлекс20, с неизменното си усърдно постоянство и неизменната си липса на въображение. Бе нисък, с прошарена коса и приличаше на чиновник, на пощенски служител или на работник в Общественото осигуряване. Дойде до Серве и му стисна ръката.
— Отдавна ли си тук? — запита го Серве.
— От половин час.
— Какво му е на тоя човечец?
— Жена му го оставила.
— Е, и какво?
— Ами иска да я накара да се върне.
— Като убие дъщеря си ли?
— Не е сигурно. Още не се знае какво иска да направи. Едни казват, че ще я бутне долу, а други…
— Че ще хвърли пушката — довърши Серве.
Берар го погледна объркано.
— Какво казваш? Във всеки случай още не се знае.
— А недостойната съпруга?
— Ето я там.
Беше застанала между двама полицаи — жена на четирийсет години, скромно облечена, бледа и безизразна, с очила с розови рамки. Гледаше ту към тълпата, ту към мъжа си със съвсем безстрастно лице, привидно безразлична към фотографите и зяпачите. Серве зареди никона си и се приближи. Един полицай каза на жената:
— Няма ли да поговорите с него?
Тя тръсна нервирано глава.
— Нямам какво да му казвам. Не мога да го понасям.
— А дъщеря ви?
— Той я обожава и няма да й направи нищо.
Гласът й бе равен, монотонен, с лек северняшки акцент. Времето беше хубаво, слънцето осветяваше мъжа и голото му теме лъщеше.
Серве се върна при Берар.
— Не можем ли да се качим?
— Закрил е изхода към покрива и е застанал така, че да може да очисти всеки, който дойде от съседната сграда.
Серве вдигна рамене.
— Тая история изобщо не става за нищо.
— Зависи. Ако скочи, ще го пусна на първа страница.
Серве погледна нагоре. Мъжът не беше помръднал.
— Няма да скочи.
— Не се знае.
Серве направи няколко крачки встрани и незабелязано се приближи до съседната сграда, която бе само пететажна. Във входа нямаше никой, но Серве чу как някакъв мъж кашля нагоре по стълбите. Разви обектива на никона и го пъхна в джоба на шлифера си. Сложи самия апарат в другия джоб и тръгна по стълбите с празни ръце.
— Тук ли живеете?
— Да, господин полицай, на петия етаж.
— Не се доближавайте до прозорците, на покрива има някакъв луд.
— Да, зная. Ще внимавам. Благодаря, господин полицай.
Сетне се изкачи спокойно до петия етаж и спря на площадката. Полицаят стоеше съвсем безшумно и слушаше. Серве раздрънка ключовете си, после отвори и веднага затръшна вратата на тоалетните. Накрая застана, без да мърда. След известно време полицаят започна отново обиколката си из втория етаж.
Серве откри един изход с капак на тавана и окачена на стената стълба. Съблече шлифера, сглоби фотоапарата, увеси го на врата си и откачи стълбата. Чу се леко изскърцване и му се стори, че полицаят се качва и спира на третия етаж, където продължи да върви напред-назад. Много внимателно Серве облегна стълбата на стената и започна да се катери. Пречките не издадоха звук, но краищата на стълбата стържеха о стената. Когато стигна догоре, Серве опря ръце на капака и натисна с всичка сила. Капакът не мръдна, но отгоре се изсипа облак прахоляк и го заслепи. Опита пак и този път вече ръждясалата плоча се повдигна с остър метален звук. Серве се хвана за ръбовете на отвора и изскочи на покрива. Обърна се веднага, сграбчи стълбата и я издърпа отвън. Полицаят тичаше нагоре и вземаше по четири стъпала наведнъж. Серве пусна капака и се отдалечи.
Покривът на съседната сграда бе с два метра по-висок и той можеше да го достигне само ако се изкатери по един зид, покрит с мръсна мазилка. Серве подскочи, увисна за миг на ръце, сетне малко по малко издигна главата си. Мъжът стоеше с гръб към него, с разкрачени крака и карабина в ръка, зареял поглед в небето. Дори не бе помръднал. Момиченцето изглеждаше също тъй спокойно и унесено. Серве качи единия си крак на ръба на зида и се повдигна, при което никонът му чукна о камъка. Мъжът се обърна и насочи пушката към него.
— Няма страшно — извика Серве. — Не съм ченге.