Вече ядеше десерта и грижливо разрязваше ябълката си на геометрични парченца. Серве се загледа в ръцете й с широки длани и къси пръсти. Държеше ножа като писалка — между показалеца и сгъвката на палеца. Англичанинът си тръгна. Бе платил сметката, разменяйки със сервитьорката обичайните няколко думи за времето, които трябваше да покажат, че знае френски, и че се чувствува съвсем като парижанин. Изведнъж мястото се стори потискащо на Серве.
— Да идем ли някъде другаде за кафето?
— Както кажеш.
По преждевременното минаване на „ти“ той веднага разбра какво се очаква от него. Усети някъде дълбоко в себе си оная тръпка, примесена с боязън и наслада, която го обхващаше всеки път. Отидоха в кафене „Флор“.
Седяха в единия край на залата, между възрастни мъж и жена, разговарящи тихо на испански, и двама млади виетнамци, които спореха разгорещено на социологически теми. Поръчаха си кафе и Клод заразказва за работата си.
— Започнах късно, след като изкарах една година в курса „Дюлен“. Бях се занимавала малко с пантомима. Човек не знае вече какво да учи, всичко е преобърнато с краката нагоре. Не си ли съгласен с мен?
— Не — отвърна невъзмутимо Серве.
Тя сведе поглед, леко объркана и изненадана, че някой може да оспорва толкова безобидни клишета.
— Искам да кажа, че вече не може да се прави това, което се правеше преди.
— Доколкото ми е известно, никой не се и опитва.
— Но театърът на булеварда…
— Какъв театър на булеварда? Гитри25 е също тъй далеч от Брефор, както и Флобер от Саган.
— Обичаш ли Флобер?
— Не.
Тя замълча — трябваше й време, за да се окопити. Серве запали цигара.
— Но все пак не можем да продължаваме да разиграваме в някакъв светски салон герои, които някога може и да ги е имало, но днес не говорят никому нищо.
— Не ти говорят на теб.
— Как така?
— Човек не пише само за това, което съществува, а и за онова, което би искал да види около себе си. Театърът, за който ми говориш, има за задача да създаде у определена публика, у определено поколение чувството, че нищо не се е променило. Нещо като вид терапия.
— Да, разбира се, но театърът, който отразява нашата епоха, нашите проблеми…
Серве вдигна рамене и се замисли за друго — за две равнодушни и вглъбени сиви очи, обрамчени с руси коси. Остави глъчката в залата да изпълни главата му, загледа се в посетителите, в келнерите, допуши цигарата си.
В другия край на кафенето един мъж, който бе издал преди известно време неголям роман, озаглавен „Черни очи“, спечелил наградата „Медиси“, и който оттогава все обещаваше на издателя си окончателния вариант на някакво обемисто произведение, но явно бе неспособен да го довърши докрай, говореше с грозновата жена с щръкнали зъби и тъмни кръгове под очите за нещо и видимо много се вълнуваше. Ръкомахаше оживено, хванал бастун, купен в един дъждовен неделен ден от кейовете на Сена, с който никога не се разделяше. Казваше се Реймон Лапад. От години насам ставаше късно и си лягаше призори. Бе умен, отмъстителен и жлъчен. Говореше се, че бил наркоман и пиел много, че бил направил дете на някаква немкиня, работеща срещу квартира и храна в Париж, чиито родители, богати индустриалци от Рурската област, били завели дело срещу него. Лапад се бореше, доколкото му бе възможно с хроническото литературно безплодие, все повече говореше и все по-малко пишеше, отлагайки вечно с още някоя минута, с още две думи момента, в който трябваше да се върне в тихата си стая, пред пишещата машина и белия лист. Бе членувал в компартията, ала една сутрин, когато изпитият предната вечер коняк му причиняваше особено мъчително чувство на отвращение от всичко, беше върнал членската си карта и оттогава изповядваше доста неясни анархистични възгледи, породени от съвсем прясната му ненавист към всякакви диктатури и от презрението му към смесената икономика26. На трийсет и осем години беше получил цироза на черния дроб, но въобще не се грижеше за здравето си, продължаваше да пие по същия начин и предпочиташе да не мисли за болния си организъм и за бавното му разрушаване. Когато забеляза Серве, прекъсна безкрайната си реч и изрева: