— Здравей, негоднико!
После му махна, за да го покани на масата си. Серве поклати глава.
Клод говореше ли, говореше, твърдейки, че традиционният тип връзка зрител — изпълнител в изкуството не може вече да задоволи художествените потребности на публиката и че единствено участието на зрителя е в състояние да спаси театъра от неизбежна гибел. Серве я гледаше и мълчеше. Мина му през ума, че двамата приличат на герои на Томас Ман, които разказват за живота си, седнали на балкона. През това време Клод бе минала към фотографията.
— Изкуство ли е фотографията?
Серве стана и прибра рестото.
— Не.
Сетне пусна монетите в джоба си и добави:
— Повече от изкуство.
Тя също стана. Той й подаде чантата.
— Гледай! — каза тихо тя.
Показа му една двойка на неопределена възраст, през две маси от тях. Мъжът говореше тихо, с наведена глава, и си играеше с една лъжичка. Жената седеше неподвижно, като вкаменена, и плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й, без дори да се опитва да ги скрие.
Лапад настигна Серве и Клод при вратата на кафенето.
— Трябва да говоря с теб за замърсяването на околната среда — рече той. — Казаха ми, че било много важно.
— Точно аз съм, който ти трябва! — отвърна Серве. — Това толкова ме тревожи, че по цяла нощ не мога да спя.
— Абе знаех си аз — каза Лапад. — Я кажи, ще трябва ли да възбудим общественото мнение?
— Ще трябва, разбира се! — отвърна загрижено Серве.
— Веднага започвам. Най-напред ще говоря с оная грозотия там, дето си пие питието за моя сметка. Лека нощ, деца мои.
Той ги остави и се заклатушка обратно към масата си.
Клод живееше в една таванска стая на улица Ломон, зад Пантеона. Серве разгледа афишите по стените — Троцки, Джули Кристи, Жерар Филип — и книгите в библиотеката — Борхес, Зола, Лакан27, Прудон, Маркузе28, Чейни29, Брадбъри, питайки се как бе могла да стане така характерна и толкова печално неразличима от другите рожби на своето време. Тя му наля уиски в една пукната чаша и му даде друга за пепелник. Нямаше къде да се седне освен на възтясното, покрито с плат на цветя легло. Бяха един до друг и не се гледаха. Серве видя малко плюшено мече, сложено на радиатора. Клод проследи погледа му.
— На дъщеря ми е.
Загледа го настойчиво, без нужда, чисто и просто, за да не си мисли той, че е смутена.
— Разведена ли си?
— Живеем разделени.
— А тя къде е?
— При баща си. Виждам я веднъж месечно.
— На колко години е?
— На четири.
Той стана и остави чашата. Отвън някаква кола удари рязко спирачки. Серве отиде до прозореца и заговори, без да се обръща:
— Познаваш ли добре Надин Шьовалие?
— Съвсем слабо, не е много общителна.
— Недружелюбна ли?
— Нещо такова. Сигурно си има проблеми.
Мина му през ума, че тя не пропуска случай да използува модни изрази. Обърна се към нея и изгаси цигарата.
— Добре.
После я целуна. Тя остана със стиснати устни и доста бързо се отдръпна.
— Защо ми заговори за нея?
— Защото ме интересува.
— В какъв смисъл?
— Не знам.
— Искаш да я снимаш ли?
— Може би.
— Искаш да я свалиш?
— Да.
Тя искрено се разсмя.
— Знаеш ли, че си ми симпатичен.
Този път се целунаха по-добре. Устата й се разтваряше бавно, без колебание.
— Мисля си за Мертол — каза тя след малко.
— Значи и той си мисли за теб.
— Сто на сто.
В коридора някой мина с куче — чуха се тежки стъпки, придружени от тупкане на животински лапи. Клод хвана ръката на Серве и я обърна, за да разгледа дланта му.
— Ще си тръгнеш ли след това? — запита го, без да вдига очи.
— Да.
— Хайде, ела.
Клод съблече роклята, а той — костюма си, без да бързат, в наситеножълтата светлина на единствената лампа, сложена на нощната масичка. Тя се изтегна гола на леглото, а той се наведе над нея, без да я докосва.
— Не знаеш откъде да започнеш ли?
— Тъкмо се чудех.
Тя посочи дясната си гърда.
— Оттук.
— Така няма да мога да ги гледам.
27
Жак Лакан (1901–1981) — известен френски психиатър и психоаналитик, основател на Фройдистката школа в Париж. — Б.пр.