— После ще ги гледаш. Целуни ме.
Той пое зърното и то се удължи между устните му. Извила кръст, тя бе обгърнала с една ръка врата му, а с другата притискаше гърба му. Държеше главата си изправена и гледаше в тавана с широко отворени очи.
— Серве?
— Да.
Той вдигна глава и тя отново впери поглед в тавана.
— Виж, тренирам за продуцентите.
Двамата се разсмяха. Той се наведе и погали бедрата й, сетне ги разтвори.
— Не! — каза рязко тя.
— Защо?
— Защото не си влюбен в мен.
— Виж ти! Мъжът ти ли го измисли?
— Не, аз. Харесва ли ти?
— Много.
— Това е вид ухажване, така ли? А ти…
Замълча, а той й се усмихна. На свой ред тя понечи да се смъкне надолу.
— Не, първо аз.
— Не искаш ли заедно?
— Първо аз.
— Развратен си.
— Да, много — призна той.
— Но ми направи чудесни снимки, затова ще ти се подчиня.
Сетне разтвори крака и добави:
— Понеже съм ти длъжница.
Серве я изгледа възмутено.
— Доколкото разбирам, изпитваш ужас от това, така ли?
— Отвращава ме, гадно ми е.
Усмихна се, загледа го мълчаливо и нежно го докосна.
— Но ти ми харесваш.
Сетне се отпусна в ръцете му и зачака.
— Изкуство ли е любовта?
Серве се наведе и прошепна:
— Повече от изкуство.
В три часа сутринта Серве мина с колата по улица Дюто, на път за вкъщи. Видя един осветен прозорец, паркира и се качи на втория етаж на стара сграда. Отвори му Себастиен Щайнер, захапал лула, облечен в поизносен виненочервен халат. Кимна за поздрав и го покани да влезе.
— Ще пиете ли кафе?
— С удоволствие.
С отмерените движения на ерген Щайнер приготви две кафета, докато Серве прелистваше „Икономическата хармония“ на Бастиа.
— Дали не се е заблуждавал?
— Не.
— Всички ли грешат?
— Да.
— Тогава какво излиза?
Щайнер го изгледа, без да продума, сякаш се забавляваше, мислейки за някаква стара шега.
— Бастиа, Бьом-Баверк, Фон Мизес, Фридман30, Щайнер и много други като тях са мислили и мислят разумно. Но разумът, както и „щастието“ на хората, не играеше никаква роля. След 1789-а си сменихме културата, езика, идолите и камшиците. Възприехме думата „разум“, но не и значението й. Кейнс31 го знаеше вчера, Голбрайт32 го знае днес. Именно това наричам аз шегата на културата.
— Защо? Смешно ли е?
— Точно защото не е смешно. Малко мляко?
— Не, благодаря.
— Шведите предлагат най-добри „социални“ условия в сравнение с другите страни, но не посягат на пазарния механизъм и не облагат капитала. А ги осъждаме за това. Какво повече искате?
— Не знам.
— Нито пък аз.
Серве остави книгата, за да разбърка кафето си и каза тихо:
— Eppur, si muove!…33
Щайнер поклати глава.
— Не всички грешат. Властниците знаят на какво се крепят.
Серве остави чашата си.
— Ще играем ли?
— Добре.
Започнаха партия шах.
III
В началото на сезона новата пиеса на Жан-Роже Пюкло ще бъде поставена от Габриел Мантобан в Театр де Вариете. Ролите още не са разпределени, но се знае, че Габриел Мантобан е ангажирал Пиер Рембо и младата актриса Надин Шьовалие. Пиесата е все още без заглавие. Действието се развива в наши дни, в един провинциален град, и третира проблемите на общуването между хора от различни националности в новите жилищни комплекси. Пиер Рембо ще играе ролята на работник, а Надин Шьовалие — на дъщеря му.
Серве сгъна замислено вестника и изгаси цигарата във вградения в страничната облегалка на креслото пепелник. Самолетът се готвеше за кацане на лондонското летище. През илюминатора вече се виждаше плетеницата от улици, ясно разграничими нощем по оранжевите светлини на неоновите стълбове. Различаваха се дори камионите, пълзящи по пътищата като светещи насекоми. Ала Серве виждаше също слънчевия, студен, бял и празен апартамент на улица Варен и дългите нервни пръсти на едно момиче, което не проронваше нито дума.
— Please fasten, your seat-belts and refrain from smoking34!
Серве се приготви за митницата, мислейки за уклончивите отговори, които трябваше да даде, за да прекара апаратите си, три четвърти от които не бяха освободени от мито.
33
И все пак тя се върти! (ит.). — Думи, които се предполага, че е казал Галилей, след като се е отрекъл пред Инквизицията от възгледите си. — Б.пр.