Загледа се захласнат от стаята си в хотел „Риджънт Палас“ сред гъмжащата тълпа на площад Пикадили — тягостна блъсканица на безлични същества с недружелюбни лица. На другия ден се отправи към студио „Пайнуд“, където Джеймс Бъфорд снимаше филм с Глория Бонати. Агенцията бе получила поръчка за цветни портрети на кинозвездата и това бе първият репортаж на Серве, откакто Гая го беше назначил на заплата. Не забрави да почисти обективите си, приготви четири апарата — два за черно-белите и два за цветните снимки. Дойде му също наум, че може да изпрати телеграма на Надин Шьовалие по случай премиерата на пиесата й.
Глория Бонати бе доста влюбена в режисьора си, та издържа благосклонно проточилото се регулиране на осветлението, което пък позволи на Серве да направи сполучливи цветни портрети. След завръщането му диапозитивите бяха веднага проявени, наредени на светлинната маса и донякъде направиха впечатление. Мертол, който бе против назначаването на Серве и се беше надявал, че той ще донесе от Лондон некачествени снимки, изведнъж помръкна. Гая също дойде да ги види — цъфна в репортерската зала като хипопотам в бяла риза, с гладко вчесани назад бели коси и прясно избръснато, набръчкано и натежало розово лице. Извика Пале-Дюлак и пред всички му нареди да се погрижи за продажбата. Деликатният и любезен пласьор, който ужасно мразеше да му дават наставления, пъхна репортажа в дипломатическото си куфарче, марка „Самсонайт“, и напусна агенцията, без да продума.
Продажбата се оказа превъзходна, гаранцията — значително надхвърлена и Серве установи, че е затвърдил положението си в агенцията. Ала съвсем не му остана време да се зарадва, тъй като се наложи да заснеме цяла поредица от произшествия и любопитни факти, поръчани му от Мертол. Така увековечи шейсетгодишен мъж, удавил прислужницата си във ваната, сляпо момиченце, което знаеше Балзак наизуст, някакъв сприхав пенсионер, стрелял по сина си с ловджийска пушка, и много други лица, които изведнъж се бяха отличили с нещо само за да си отмъстят за еднообразието на другите.
Новата пиеса на Жан-Роже Пюкло все още се репетираше и Серве продължаваше да мисли за телеграмата, която смяташе да изпрати за премиерата. Ала по волята на съдбата той видя отново Надин Шьовалие преди това, тъй като Мертол го изпрати заедно с Несбит да вземат интервю от автора.
Несбит караше стар ситроен, купен в Англия, с разбито купе, допотопен на вид, с издадени напред фарове и застрашителен радиатор. Серве се качи не без страх, докато Несбит въртеше манивелата, тъй като акумулаторът вече не бе в състояние да задвижи стартера.
— Когато съм трезвен, карам много добре — обясни Несбит, докато се настаняваше зад волана — твърдение, чиято истинност бе трудно да се провери, тъй като никога никой не го беше виждал трезвен.
След като двайсет минути кара по невъобразим начин, Несбит дръпна ръчната спирачка и Серве си отдъхна.
Влязоха в мрачното фоайе на театъра, залутаха се из коридорите, отвориха множество врати, на два пъти излязоха на втори балкон и най-сетне стигнаха до партера. На сцената, осветени от голяма електрическа крушка, увесена на една жица, четирима актьори и една актриса се надвикваха пред дребен мъж, който ръкомахаше възбудено от първия ред. Изведнъж виковете стихнаха и пискливият глас на режисьора прониза тишината:
— Добре, деца, не е лошо. А ти, Жан, внимавай! Нали разбираш какво искам да кажа?
Въпросният Жан, набит рижав младеж, побърза да кимне.
— Това е заради…
— Знам, момчето ми, знам и точно затова те предупреждавам отсега, разбираш ли?
Жан засрамено погледна надолу.
Несбит и Серве се спогледаха и тръгнаха по пътеката към сцената. Несбит бе намотал около врата си въздълъг бледовиолетов шал и точно когато се готвеше да поздрави режисьора, Серве го настъпи за десети път. Хвана се за седалките, за да не падне, освободи врата си и се представи. През това време Серве гледаше Надин Шьовалие. Седнала върху петите си, тя разучаваше текста и дългите коси закриваха почти цялото й лице.
— Искате да говорите с Пюкло ли? Ей го там, приятелю, в дъното.
И наистина, в полумрака на последния ред се виждаше някаква фигура.
— Хайде още веднъж, деца.
Репетицията продължи. Серве и Несбит се наведоха над мъжа, който, с шапка и ръкавици, седеше неподвижно в дъното на залата. Серве се зачуди дали не е заспал, а Несбит — дали не е умрял. Но ни едното, ни другото беше вярно — очите му бляскаха изпод шапката и изглеждаше много ядосан.