— Какво искате?
— Идваме от агенция „Гая-Бек“. Говорихме с вас по телефона за едно интервю и няколко снимки.
— Никакви снимки, вече съм много стар. Какво искате да знаете?
— За какво става дума в пиесата ви?
— За нищетата и за предразсъдъците.
— Само за това ли?
— Не ви ли стига?
— Искам да кажа… каква е интригата?
— Когато ми задават въпроси, съм свикнал да казвам само най-общото. Останалото ме изморява. Ще ми дадете ли една цигара?
Несбит му подаде пакет „Синиър Сървис“.
— Благодаря. Та за кой вестник работите?
— Работим в агенция, агенция „Гая-Бек“.
— Не съм я чувал. В какъв тираж излизате?
Несбит поклати глава.
— Това не е вестник.
— Разбирам. Благодаря ви, господа.
И нахлупи шапката над очите си.
— Господин Пюкло, това е петнайсетата ви пиеса, смятате ли, че…
— Ама какво сте ми дали?
Пюкло гледаше цигарата си, както Макбет — въображаемия си кинжал. Хвърли я на земята и Серве побърза да я вдигне, преди да е прогорила мокета.
— Английски цигари… — изломоти Пюкло. — Не се учудвам, че вестникът ви не се купува!
Несбит пое дълбоко дъх и продължи:
— Господин Пюкло, какво мислите за съвременния театър?
— Че е слаб. И по мое време не беше блестящ, но сега е още по-зле. Виждате ли за какво трябва да пиша, за да привличам публиката. Исках да нарека пиесата си СМИГ35, но не ми дават. Всичко пропада, ви казвам, напълно пропада.
— Вълнуват ли ви социалните проблеми?
— А вас не ви ли вълнуват?
— Да, но…
— В сегашната политическа обстановка изкуството е наглост, ако не служи на трудещите се маси. Какво ще кажете, а? Като че ли слушате Сеги36. Доста съм забавлявал буржоата, разбирате ли, край на всичко. Край на веселбата, ще видят те! Между нас казано, не си падам много по еротиката.
— Има ли такива неща в пиесата?
— Изглежда, че има. Поне режисьорът го казва. Но тя не иска да си свали парцалките.
— Кой не иска?
— Мадамката.
— Надин Шьовалие ли?
— Да, и затова вместо нея той ще съблече мъжете.
— Това най-хубавата ви пиеса ли е?
— Разбира се. Най-добре композираната, най-завършената и прочие, и прочие, познатата ви песен. И все пак през трийсет и седма снесох нещичко — казваше се… „Розово“. Гледали ли сте я?
— Не.
— Много сте млад. Твърде млад. Беше… голяма пиеса. Игра се три дни. Само три… И на третия в залата бяхме само аз и снаха ми.
Светкавицата от апарата на Серве обля старика с ярка светлина точно когато замахваше категорично с ръка.
— Нали ви казах, че не желая снимки!
Серве пристъпи напред.
— Ако искате, ще ви дам филма.
— За какво ми е? Все пак изпратете ми една, синът ми ще се зарадва.
— Разбира се.
— Но няма да го направите — рече Пюкло и потъна в креслото си.
Разговорът бе приключил.
Несбит прибра бележника, издърпа шала си, настъпен от Пюкло, и тръгна със Серве.
— Аз съм готов. Отиваме си, нали?
— Иска ми се да снимам момичето.
— Шьовалие ли? Не си заслужава. Изчакай до премиерата.
— Нищо не се знае. Ти тръгвай, а аз ще взема такси. Ето ти филма.
Той нави докрай лентата, от която бе снимана само една поза, и я подаде на Несбит.
— От колата ми ли се плашиш?
— Да.
— Хайде, всичко хубаво!
Серве остана в полумрака на залата заедно с неподвижния силует на Жан-Роже Пюкло. Клекна между два реда седалки, за да зареди отново никона си. Мантобан се бе качил на сцената, за да покаже на един актьор какво трябва да прави. Повтаряше непрекъснато: „Ясно ли е? Ясно ли е?“, и за по-голяма убедителност ту хващаше, ту пускаше ръката на Надин Шьовалие. А тя явно мислеше за друго. Мантобан я изтръгна от унеса й.
— По-ярко, моето момиче, така е бледичко.
Дребен на ръст, с прошарени коси, облечен в жълт пуловер и кафяв кадифен панталон, Мантобан говореше с писклив и същевременно метален глас:
— Аз ти искам зелено, а ти ми даваш синьо… разбираш ли?
Надин го гледаше, леко наклонила глава на една страна както обикновено.
— Ако си служехте с по-малко метафори от този род, които могат да означават най-различни неща, щяхме сигурно да се разбираме по-добре.
Мантобан направи обидена физиономия.
35
S.M.I.G. (salaire minimal interprofessionnel garanti) — гарантирана минимална работна заплата във Франция. — Б.пр.