— Ти сама трябва да го направиш, моето момиче, аз не мога да върша работата ти вместо теб. Аз показвам, търся най-доброто. Я виж как си застанала… Оттук трябва да идва всичко, оттук!…
И опря дългата си възлеста ръка в корема на актрисата.
— Ясно ли е? Ясно ли е?
— Не. Не ми е ясно защо момичето реагира по този начин и подозирам, че и на самия автор също не му е ясно.
Мантобан потърка челото си.
— Виж какво, моето момиче…
Прекъсна го силно хихикане, идващо от дъното на залата: авторът се смееше.
— Добре, хайде отначало. Надин, помъчи се малко, а? Нали знаеш, че разчитам на теб.
Надин сви рамене, а режисьорът се върна в залата. Тя застана в дъното на сцената, с лице към празните редове. Отметна коси от лицето си с рязко движение на главата и тъкмо се канеше да започне, когато я заслепи силна светлина.
Мантобан скочи.
— Какво значи това? Никакви снимки по време на репетиция! Колко пъти е казвано! Изгонете го!
Но в залата нямаше никой освен автора, който — всички го смятаха за напълно вдетинен — се кикотеше като малоумен. Надин разтърка очи, остана за миг загледана замислено в залата и започна отначало.
— Добре, че поне си ти! — въздъхна Помрьой, остави „Философията в будоара“37 и влезе в лабораторията, последван от Серве. Наведени над ваната, двамата видяха как сцената на Вариететния театър изниква от течността. Помрьой се намръщи.
— Не трябваше да снимаш със светкавица. Какво си правил?
— Светкавицата беше за друго. Не я дръж дълго, беше тъмно.
— Знам си работата.
— Ще се преекспонира.
Така и стана. Хвърлиха снимката, изкопираха нова, пуснаха я в гланц-пресата, докато Дьоризие бе с гръб към тях, и Серве я отнесе вкъщи. Сложи я при другите, без да я погледне, и след като се навечеря на улица Фалгиер, отиде да пие едно кафе във „Флор“. Лапад държеше чаша коняк и я разклащаше със сериозно изражение.
— Здравейте, учителю!
— Седнете, момчето ми, и ми кажете нещо за вселената.
Серве се настани, махна на келнера и си поръча кафе.
— В началото е имало взрив.
— Така ли? — рече Лапад, живо заинтригуван.
— Страхотна експлозия.
— Да, ясно.
— Последвал е процес на непрестанно разширение.
— Точно така — рече Лапад, сякаш Серве потвърждаваше най-ужасните му опасения.
— И засега ние имаме полза от това — растем, движим се, забавляваме се.
Лапад поклати глава.
— Никога няма да свикна с това. С нощта, която ни заобикаля, с тишината, с очакването…
Той пресуши съкрушен чашата си и поръча още една на келнера, който донесе кафето на Серве. Сетне запали дълга тънка пура.
— Няма да се дадем, момчето ми. Вчера написах половин страница — четиринайсет реда по тринайсет думи на ред, и за какво мислиш, че се говори там? Едно на хиляда шанс да отгатнеш! За мен. За мен! Разбираш ли за какво става дума?
И насочи пурата си към Серве.
— Бях забравил за вселената.
— Много лошо — каза Серве.
— Както казваш, лошо е.
Серве стана — бе видял в залата Клод Ландр.
— Всичко хубаво, Hombre38!
— Auf Wiederhören.39
Седеше с някакъв рус младеж, облечен в кожено яке. Серве застана зад стола й и я хвана за рамото. Тя вдигна глава и каза тихо:
— Не знам дали имам желание да говоря с теб.
— И аз се питам същото — отвърна Серве.
— Не ми се обади никакъв.
— Нито пък ти.
— Но мислех да го направя. Да ти представя Джеймс — сравнително симпатичен е.
Джеймс кимна и в очите му блесна познатата искрица ирония, с която често се прикриват ония, които малко говорят и почти не мислят.
— Ще седнеш ли? — запита Клод.
— Не знам.
— Разкарай се оттук, мръсник такъв!
— Желая ви приятна вечер! — отвърна Серве.
Купи си едно филмово списание в търговския комплекс отсреща и се прибра вкъщи, за да го чете. Преди да заспи, хвърли един поглед на снимката на Надин Шьовалие. Изглеждаше много слаба, както беше застанала в средата на сцената — от осветлението бузите й бяха хлътнали. Серве се загледа в свитите в юмруци ръце и в отражението на светкавицата в светлите й очи.
„НАЙ-ДОБРИ ПОЖЕЛАНИЯ СТОП ПОЗДРАВИ СТОП СЕРВЕ МОН“.
Смачка бланката и взе друга.