„ТРИ ПЪТИ МАЙНАТА МУ СТОП СЕРВЕ“.
Подаде листа на чиновничката зад гишето, но тя му го върна.
— Не е разрешено да се пишат такива неща в телеграма, господине.
— Така ли?
— Да, съжалявам.
— А по телефона може ли?
— Да, господине.
— Добре.
Взе трета бланка:
„ЖЕЛАЯ УСПЕХ СТОП СЕРВЕ“.
Точно тогава си спомни, че в театъра пожеланието за успех носи несполука, и хвърли листа. Запали цигара и огледа пощенската чиновничка. Слабичка, руса и спретната, тя отмяташе някакви цифри в една тетрадка.
— А вие какво бихте написали?
— За кого е?
— За една актриса, за премиерата на пиесата й.
— „Желая успех“ не става ли?
— Не е толкова просто — каза Серве. — Все пак благодаря ви.
Четвърта бланка:
„С ВАС СЪМ СТОП НАЙ-ТОПЛИ ЧУВСТВА СТОП СЕРВЕ МОН“.
Подаде я на девойчето, което започна да брои думите.
— Чакайте, не става. Не мога да пиша това.
Пета бланка:
„ОБИЧАМ ВИ СТОП АНАТОЛ“.
Надин Шьовалие пристигна рано в театъра. От предната вечер не бе яла нищо и се чувствуваше леко замаяна — краката не я държаха и дишаше тежко. Влезе в гримьорната си, без да поздрави портиера, хвърли се на разнебитения диван и затвори очи. Когато ги отвори, видя купчина телеграми на тоалетната масичка.
— Серве, ти вземаш зала „Олимпия“. Искам баба Сара Богин от всички страни, и най-вече…
— Не, ще взема Вариететния.
Мертол присви очи и остави цигарата си.
— Вече го дадох на Мане.
— Прати него в „Олимпия“ на мое място.
— Не разбирам защо.
— Имам си причини.
Мертол го изгледа с пренебрежение, после продума:
— Много си досаден.
— Благодаря ти, братче. Ще пийнем ли по едно?
Към седем часа в бар-ресторанта на Виктор се чувствуваше известно затишие. Пак имаше хора, но публиката бе най-разнородна — странна смесица между дневните и нощните клиенти. Мертол поръча обичайната си мента със сода с обичайната си въздишка. Серве поиска кафе и проследи жадния поглед на Мертол към бутилката „Лонг Джон“ зад бара.
— Все още ли отказваш?
— Дори не мисля за това — отвърна Мертол неубедително.
Виктор се надвеси иззад тезгяха.
— Какво ще кажеш за довечера?
Мертол поклати глава.
— Останал съм без пукната пара.
— Тъкмо ще си върнеш парите.
— Какви ги дрънкаш!
— Значи отказваш, така ли?
— Калдие ще бъде ли?
— Да, Калдие и Рошмон.
— Окей.
Два пъти седмично Мертол, Калдие (счетоводител) и Рошмон (главен счетоводител) играеха нощем на зарове с Виктор в задната стаичка на ресторанта. Понеже се събираха много редовно и винаги в един и същи състав, в крайна сметка никой не печелеше и никой не губеше: по закона на вероятностите с течение на времето всичко изгубено и спечелено се преразпределяше помежду им. Все пак обикновено губещият играч бе по-въздържан, а печелившият се чувствуваше задължен да го насърчава. Ала каквото и да станеше, сбирките винаги се провеждаха сред облаци гъст цигарен дим, под овчия поглед на дебелата готвачка, която плетеше някаква безформена и безконечна дреха от розова прежда, поглъщайки на малки глътки аперитив „Мари Бризар“ чашка след чашка. Серве често я наричаше Пенелопа, без да й обяснява какво означава това, и дебеланата, убедена, че става дума за някакъв мръсен намек, не пропускаше да прихне в гърлен смях.
Докато чакаше да стане време за началото на пиесата, Серве изяде едно „Уимпи“40, обилно полято с всички сосове, любезно предлагани от заведението, и се опита да смути някаква жена, която вечеряше с мъжа си през две маси от него. Тя го погледна гневно, а сетне отбягваше очите му през цялото останало време, спокойно разговаряйки със своя съпруг. Обезсърчен, Серве напусна ресторанта и тръгна към театъра пеша, през Големите булеварди.
Първото действие беше режисирано несполучливо и протече в тягостна тишина. Надин Шьовалие не се появи, но през цялото време се говореше само за нея. Всъщност всичко се развиваше в голям жилищен блок, където две семейства — едното еврейско, а другото арабско, старателно се отбягваха и тайно се презираха взаимно. Проблемът, върху който бе изградена пиесата, произтичаше от любовните отношения, възникнали между дъщерята на израелтянина и сина на мюсюлманина и довели до забременяването на момичето. Пюкло бе разработил сюжета като комедия на булеварда, жанр, в който навремето бе постигнал завидни успехи. Всичко това водеше до невероятна смесица от истерични реплики, затръшнати врати, семейни скандали между родителите, любовни сцени между децата им, която само доказваше, че за Пюкло нищо не се е променило в най-добрия от възможните светове41 и че му е достатъчно да замени салона с кухня, а спалнята — със задръстен от боклукчийски кофи коридор, за да си мисли, че придава „социален оттенък“ на пиесата. Серве се зачуди дали Пюкло се подиграва със самия себе си или с времето си, или пък и с двете наведнъж. Ако публиката си беше платила билетите, може би щеше да намери на какво да се посмее, ала на генерална репетиция публиката не плаща и си поставя за цел, ако се смее, да го прави съвсем пестеливо или още по-добре въобще да не се смее.