През първия антракт Серве засне две кинозвезди, пиещи уиски с бивш министър, за когото се шушукаше, че се готвел да издаде сензационни мемоари, и един известен писател, който се преструваше, че не вижда друг известен писател само на метър разстояние от него. Критиците — повечето безразлични, някои със светски маниери, а други — подчертано „интелектуални“, разговаряха със съпругите, приятелите или доверениците си за всичко друго освен за пиесата. Били Мерл споделяше с една приятелка неприятностите по колата си, а Пол-Мишел Ламбер хвалеше на жена си българския филм, който бе гледал същия ден в едно малко кино в Латинския квартал. Серж Брабан пък жално се оплакваше от обувките си, които му убивали на палците на двата крака.
Когато се връщаше към мястото си, Серве забеляза изненадан Пюкло, седнал на последния ред в партера, с все така нахлупена на главата шапка, с ръкавици и вдигната яка. Имаше чувството, че не е помръднал още от репетициите — само е повдигнал леко крака, за да могат чистачките да изметат угарките от цигарите му.
Докато в първото действие Пюкло бе отделил място единствено за експозицията на драматическата ситуация, и то с цялата показна бавност, присъща на театъра отпреди войната, във второто вече задействуваше цяла поредица от тривиални недоразумения, чиято цел бе да отворят очите на главите на семействата и благодарение на които майките изпадаха в истерия, а красивите им невинни деца — в най-искрено изумление. Надин Шьовалие положи доста усилия, за да направи героинята си правдива, но това наруши цялостното равновесие на изпълнението и създаде чувството, че играта й е мудна и неестествена. Възлюбленият й не се затормози много-много с някакви си там психологически скрупули и без свян се отдаде на страстните си южняшки пориви. Рембо в ролята на достолепен старец от предградията бълваше, ломотейки, монолози на църковен идиш, като полагаше неистови усилия, за да изтръгне от публиката някоя и друга усмивчица от немай-къде. Все пак при спускането на завесата се чуха откъслечни ръкопляскания, след което всички се втурнаха към бюфета.
Серве си купи програма и през целия антракт разглежда снимката на Надин Шьовалие — доста скован и прекалено осветен портрет, изработен в ателиетата „Валоа“.
Съвсем подобно на второто по ритъм и настроение, третото действие ставаше невероятно сълзливо към края. Беше изпълнено с трогателни и цветисти реплики настрани на двамата бащи — благодарение на децата си те отведнъж се издигаха над жалките предразсъдъци и се домогваха до висша степен на братство между хората. После Пюкло престана да подражава на „Ромео и Жулиета“ и почерпи последното си вдъхновение от Молиер, за да завърши с всеобщо помирение под присмехулния и добродушен поглед на един кмет с прогресивни убеждения, вмъкнат на самия край, за да раздава правосъдие и да поучава. Публиката въздъхна облекчено и посрещна с известно оживление съобщенията, направени от Рембо с прегракнал от умора глас:
— Пиесата, която имахме удоволствието да изпълним за първи път пред вас, е написана от Жан-Роже Пюкло.
Надин Шьовалие стоеше на авансцената като лунатичка, с блуждаещ поглед и непроницаемо лице. Серве вдигна апарата.
— Режисьор — Габриел Мантобан.
Чула ли беше щракването? Гледаше право в обектива.
— Художник — Патрис Маршан.
Изключено. Тя не виждаше нищо, просто чакаше всичко да свърши.
— Звукооформител — Мишел Табур.
След три биса на сцената, резултат на глуха борба между ентусиазирания уредник и сдържаната публика, лампите в залата светнаха и зрителите се изнизаха сред приглушени коментари. Само Пюкло остана неподвижен, като закован за креслото си, и Серве отново се зачуди дали не беше умрял по време на репетициите, без да го забележи никой. Сетне зърна една малка врата до първите редове и я отвори. Водеше направо зад кулисите, където уредникът ругаеше реквизитора, понеже бил забравил да сложи някакъв пепелник на определеното място. Серве сви по един страничен коридор, изкачи стълбите, задръстени от дърдорещи зрители, и стигна до гримьорните. Пред вратата на Пиер Рембо се трупаше възбудена тълпа и Серве чу как една дама шепне на друга: