ТЕАТЪР
ТРЯБВА ДА ОТСТЪПИМ от Жан-Роже Пюкло
Нека бъдем откровени: Пюкло има напредък, голям напредък, и пиесата му, която се играе в момента на сцената на Театр де Вариете, не рискува да намали с каквото и да било заслужената му слава. Става дума за нова версия на „Ромео и Жулиета“, превърната този път в поучителна комедия, изпълнена от прекрасни актьори, в доста несръчната постановка на Габриел Мантобан. След потискащото първо действие Пюкло възвръща едно бледо подобие на формата си и действието се втурва напред с достатъчно голяма бързина, за да не му доскучае на човек. Доколкото може народна по вдъхновение, на моменти назидателна, понякога смешна, често пъти стигаща до простащина, пиесата ТРЯБВА ДА ОТСТЪПИМ има все пак своето голямо предимство в лицето на Пиер Рембо. Огромното, мощно и живописно въображение на този майстор на сцената спасява представлението. Общо взето, добра игра, макар и с известни резерви, на Надин Шьовалие, която се оказва по-безинтересна на сцената, отколкото на екрана.
Надин се събуди от звъна на лъжичката, ударила се в чинийката. Отвори очи, видя до себе си Жак, застанал с чаша кафе в ръка. Зад него по мокета бяха пръснати сутрешните вестници. Срещна в очите му съчувствие и скрита болка и отново го съжали за странната му способност да натрупва мъката в себе си. Пое чашата с усмивка и посочи към вестниците.
— Лоши ли са?
Той кимна утвърдително. В апартамента на улица Варен все още нямаше никакви мебели, но мокетът бе осеян с книги.
В единайсет часа Серве купи първия следобеден вестник, а в четиринайсет — втория. В първия въобще не ставаше дума за Надин и пиесата се претупваше набързо в четири реда, а вторият се произнасяше по въпроса с типичната въобще за изданието неяснота.
С ТРЯБВА ДА ОТСТЪПИМ Пюкло си е опитал силите в един жанр, който не му се удава добре. Опитвайки се да съчетае влечението си към комедията с някои достойни за похвала, макар и малко странни обществени проблеми, той в крайна сметка не успява да задоволи нито любителите на водевила, нито привържениците на политическия театър. И все пак пиесата му ще развълнува „третата публика“, анонимната тълпа почитатели на Пиер Рембо, чийто доскорошен талант се е изгубил в жалката му и посредствена игра, за която предпочитам да не говоря. Същата тази публика ще намери от всичко по малко в тая творба хибрид и ще се срещне с една доста красива и малко неумела млада актриса, която не желае да се съобразява с другите. Бих искал тук да изразя цялата си симпатия към нея.
Серве остави вестника и установи, че Мертол си е намерил нова жертва — някаква безвкусно облечена, анемична и остроноса блондинка с безцветни месести устни. Това му напомни за нещо и той помоли телефонистката да го свърже с един номер.
— Ало?
— Клод, тук е Серве.
— Не може да бъде! Какво те прихваща?
— Сетих се за теб.
— По какъв случай?
— Каня те на вечеря.
— В осем в „Лип“ става ли?
— Значи в осем.
— Серве?
— Тук съм.
— Благодаря ти.
Тя затвори. Кльощавата блондинка, седнала до Мертол, кихна във виолетовата си кърпичка.
IV
Два месеца по-късно, по-прежълтял и с по-треперещи ръце от когато и да било, Реймон Лапад си пиеше коняка в кафене „Флор“. В краката му едно кокерче му ръфаше настървено обувките. Серве, който не го бе виждал от няколко седмици, седна мълчаливо срещу него. Известно време се правиха, че не се познават, после Серве се обади:
— Бяха ми казали, че си умрял.
Лапад поклати глава.
— Не са те излъгали.