Двамата млъкнаха, Серве поръча двойно кафе. Лапад въздъхна дълбоко.
— От време на време чета „Пари Мач“ — каза той.
— Така ли?
— Например при бръснаря, когато някой друг вече е взел „Люи“.
— Е, и?
— Ами там видях една снимка, прилично кадрирана, доста ясна и не безинтересна, която показваше как един американски патрул се бие с виетнамски партизани на неколкостотин километра от Сайгон, и тая снимка беше подписана от някой си Серве Мон. Не знаех, че има и друг с твоето име в занаята.
Серве благодари на сервитьора, който остави кафето на масата, и сдържа усмивката си.
— И аз не знаех.
— Добре ли мина всичко?
— Да, трудно беше. Започвам да ги съжалявам.
— Хайде де! — рече Лапад. — Само това оставаше. После няма да имаме кого да мразим. Освен това знаеш много добре, че на закуска ядат каквото им падне.
— Да не забравяме също — отвърна Серве — за обновителния и симпатичен либерален полъх, който си проправя път при тях. Съвсем в славната традиция на Рузвелт, на непокорните духове като Мейлър, Маккарти, Голбрайт, Фром42, Маркузе, Джоун Бейз…
Лапад въздъхна.
— Няма как, това са интелектуалците, които сме заслужили.
Сетне се наведе и заговори на кученцето:
— Далила, ще ви бъда много признателен, ако ми оставите достатъчно от обувките, за да се прибера у дома.
Серве също се наведе.
— Твоя ли е?
— Тъй вярно.
— Купи ли я?
— От кейовете. Беше сложена в клетка и тъкмо унищожаваше опашката на един умърлушен далматинец. Исках да направя услуга на далматинеца.
— На „ви“ ли й говориш?
— Разбира се. Нали се познаваме съвсем отскоро.
Кученцето изджавка пискливо и задърпа връзката на обувката, която вече бе успяло да разнищи.
— Виждаш ли, тя също ми говори на „ви“.
— Погаждат ли се с Мадлен?
— Мадлен си събра багажа — каза Лапад.
От близо осем години той живееше с една сдържана и интелигентна жена, некрасива, но чаровна, която тихо страдаше от отсъствията му, но най-вече от пристрастеността му към алкохола.
— Намери в банята една бутилка „Курвоазие“. Много се разстрои и сметна, че трябва да ме изостави на собствената ми съдба, за което беше напълно права. Но вече нямаше кого да събуждам, когато не мога да спя.
Лапад погледна към кученцето.
Серве протегна ръка и Далила го захапа с острите си зъбки, махайки приятелски с опашка.
— Спи ли много? — запита Серве, който започваше да разбира.
— Непрекъснато, и е луда да я събуждат. Така може да вкусва многократно от удоволствието да заспива.
— Даваш ли й да яде?
— Понякога. Забелязах, че много обича.
Замълча. Серве допи кафето си. Лапад се колебаеше дали да не пийне още един коняк преди вечеря. Далила се нахвърли с нови сили на връзката на другата обувка.
— Ще вечеряш ли с мен?
Серве поклати глава.
— Благодаря ти, но имам работа.
— Щяхме да си говорим за антиамерикански настроените американци.
— Искаш да кажеш за „просветените“?
— Точно за тях.
— Друг път.
— Добре.
Лапад стана, залитна за миг, взе каишката и вдигна Далила на ръце. Целуна я по муцунката и я притисна до гърдите си.
— Всичко хубаво, човече от левицата! Ние с теб сме богоизбрани. Ние единствени знаем, че свободата е реакционно понятие.
Серве го изпрати с поглед, без да става от стола, и си рече, че на бившия партиен теоретик не му е писано много да живее.
Някой беше оставил един брой „Франс Соар“ на скамейката и той го отвори напосоки. Информация от рубриката „Спектакли“ го накара да се замисли.
Известният италиански кинорежисьор Рикардо Манулети ще започне през януари работата по новия си филм Слава за победения. Сценарият, който също е написан от него, е посветен на кърваво събитие от римската история. Сред изпълнителите ще бъде съпругата на режисьора, София Салвино, за която Манулети специално е създал една от ролите.
Серве препрочете информацията много бавно, после остави вестника и излезе замислен от кафенето. Купи си един брой „Парископ“ от будката за вестници и подробно изучи театралната рубрика, докато ядеше омлета си в един снекбар на улица Бак. Отбеляза си пет пиеси и още същата вечер изгледа първата — тягостна творба, изпълнена от двама неизвестни актьори, която разкриваше, с помощта на пронизителни крясъци и на цели сцени с безмълвни жестове, безсмислието на войната, разрушителната сила на парите и несправедливостта на западното общество, поне така беше обяснено в програмата. Авторът, за когото в книжката пишеше, че още няма двайсет години и е студент по литература, а една негова едноактна пиеса вече бе играна в някакъв празен склад в Бобини43, не се беше затормозил да следва класическите правила на драматургията. Вместо да образуват едно цяло с хода на действието и да бъдат илюстрирани от него, темите му излизаха от устата на актьорите под формата на безкрайни монолози. Серве не дочака втората част. На другия ден отиде на някаква булевардна комедия — прекрасните актьори се опитваха да изиграят духовито безкрайно недуховития диалог, а през следващите дни видя един добре направен водевил, направо жалка криминална драма и най-сетне доста добрата постановка на рядко играна творба от Пирандело. На шестия ден обиколи театрите по булевард Сен Жармен, а на седмия седна пред една празна тетрадка.