Смяташе, че вече е открил темата си: ролята на възхищението и омразата в отношенията между влюбените, значението на взаимното уважение; какво налага на партньорите да лъжат, да създават погрешна представа за себе си, защо им е приятно, когато видят, че тази представа се приема, защо изпитват удоволствие да се почувствуват в нечия чужда кожа. Накратко казано, потъването в някакво криво огледало. И криещата се отвъд този вид отношения жажда за истина, тайнствената убеденост, че истината е откровение, че е кантианско измерение на любовта, „императивно съвкупление“44. Към всичко това се прибавяше хипотезата, че чувството, свързващо мъжа и жената, е толкова по-отрицателно (омраза или презрение, изпитвани съвместно по отношение на трети човек), колкото повече двамата партньори се мразят или презират взаимно, стремейки се вследствие на това да си създадат фалшив образ и да потвърдят този на другия. На тази хипотеза се градеше и развоят на действието: женен мъж, до неотдавна известен пианист, чиято съпруга добре познава истинската му същност, има връзка със своя млада колежка. Едва създал във въображението на момичето фалшива и ласкаеща го представа за самия себе си, той вече изпитва нужда да изправи жена си пред това ново свое отражение. Поканва момичето на вечеря, която трябва да продължи до края на пиесата, а самата пиеса започва с пристигането на трите действуващи лица в апартамент без никакви мебели (Серве не бе забравил улица Варен), чиято наредба се състои от няколко сандъка и дъски, и от един роял. През цялото време действието се развива само в този апартамент, където тримата се срещат лице в лице, нещо като игра на истина, в която участвуват лъжци, поначало съществуващи единствено в представата, която създават за себе си у другите. И така, съпругът, който е „изработил“ у двете жени различни представи за себе си, се опитва да съчетае тези представи, за да възстанови, ако е възможно, поне частица от истинската си самоличност.
Залавяйки се за работа, Серве знаеше добре, че му остава още да намери подходящия стил — третия елемент, необходим за една драматична творба. За да отложи момента, в който трябваше да се захване с диалога, той се зае с подробно описание на декорите, на осветлението и на героите. Затърси им имена в календарчето на религиозните празници и след дълги колебания се спря на Рьоне (съпруга), на Леа (съпругата) и на Мишел (любовницата). Чак тогава разтвори вратата на празния апартамент, пусна вътре Мишел и Рьоне и им даде думата.
РЬОНЕ: Още я няма.
МИШЕЛ: Жена ти ли?
РЬОНЕ: Да.
Серве задраска всичко и започна отначало.
МИШЕЛ: Тук ли е?
РЬОНЕ: Леа ли?
МИШЕЛ: Да.
РЬОНЕ: Още не. Тя се връща по-късно.
Прекара цял час в премисляне на нови варианти на тази сцена, без да отбележи какъвто и да било напредък. Остави писалката, сложи вода да кипне и изпи едно кафе. После се залови отново за работа, забрани си дори най-малката поправка и изписа на един дъх двайсетина страници. Спря в момента, когато Леа се появи за първи път. Беше два часът сутринта, спеше му се, а трима самотни герои, увиснали в празното пространство, изпълваха мисълта му като спомен за нещо случило се съвсем неотдавна.
На другата сутрин Гая извика Мертол, Надан, Несбит и Сюлер на съвещание. Седеше отпуснат в черното си кожено кресло, в неизбежната, току-що изгладена бяла риза, по-розов и по-унил от когато и да било, зад огромното бюро, огънато под купчина книжа, ръкописи и други папки. На попивателната пред него бе разтворен един брой на списание „Плейбой“.