ЛЕА: Закъснях… Имаше страшно много народ в метрото. Добър, вечер, Рьоне, добър вечер, Мишел! Виждате ли, вече знам името ви. Извинете ме само за минутка.
Леа излиза. Дълбоко мълчание.
„Нещо май не съм наред — си каза Серве, — едва си е дошла, а аз я карам да излиза отново.“ Сетне се съсредоточи и в продължение на няколко часа химикалката му бягаше неспирно по страниците на тетрадката. Когато телефонът иззвъня в два и трийсет и пет сутринта, почти бе привършил първото действие. Беше Несбит.
— Господин Серве Мон?
— Същият.
— Изтънчените голи мадами ви очакват.
Серве прекрачи някакъв неуспял да влезе при Виктор пияница, който бе заспал на тротоара, и застана до вратата. Вътре го пусна Кремер, един от „биячите“ на агенцията, чието зверско изражение и коженото яке имаха за цел да държат настрана зяпачите. Мертол се беше настанил до бара и отпиваше с отвращение от чаша мента, а Несбит, седнал връз тезгяха, пиеше както обикновено бяло вино. Виктор, с най-ледената си усмивка на лицето, играеше флипер с Мириам, а тя, щом видя влизащия Серве, изтича към него и го целуна по двете бузи.
— Как си, сладур?
— Добре съм. Ти ли ще позираш?
— Ами така изглежда.
— Моите поздравления. Какво четеш в момента?
— Какво? Много добре виждаш, че нищо не чета, след като си бъбря с теб.
— Да, наистина. На какво четеш, когато не си бъбриш?
— О, зависи. Много обичам Слотър49, и също оня другия, Ги де Кар50…
— Гая трябва да е предоволен. Човек би помислил, че се намира в публичния дом на самия Гастон.
— Гастон ли? Сводникът на Март?
— Не знаех, че е на Март, но твърде е възможно.
Мертол му махна и той остави Мириам.
— Имаш ли каквото трябва?
— Имам всичко.
Под помътнелия поглед на Несбит Серве нагласи електронните си светкавици на различни места в залата. Кремер вкара една брюнетка, облечена в черна мушама, и тя седна в дъното на кафенето. Виктор, който не виждаше защо трябва да изменя на навиците си, я запита какво ще пие. Тя поръча кафе. Дебелата готвачка се настани на една табуретка до вратата на кухнята, с плетка в ръце и блеснали очи. Пристигнаха още две момичета — тъжни блондинки, които замислено се загледаха в приготовленията на Серве. Серве отиде при Мертол и Несбит.
— И сега какво точно ще правим?
— Няма нищо сложно… залата ще бъде както обикновено, с посетителите, които си консумират, и всичко останало… с изключение на това, че момичетата са голи.
Серве го погледна, без да продума. Несбит се наведе, за да напълни чашата си.
— Това ли е то изисканото? — запита Серве.
— Просто нямам думи! — промърмори Несбит. — Като картина на Кловис Труй51. Само им липсват детелинки по задниците.
Виктор пусна желязната ролетка и тя изтрополя надолу с метален звън. Ресторантската зала, откъсната от света, се превърна в готов за отплаване кораб. Серве седна до брюнетката, която бъркаше кафето си.
— Как се казвате?
— Мари-Терез.
Каза го, като че ли му правеше някаква отстъпка.
— Работите ли?
— В момента съм разпоредителка в един театър. Правила съм куп неща.
— Добре. Слушайте сега какво ще правим…
Двете блондинки се казваха Жанин и Алис. Жанин, ниска и закръглена, със зле изрусени коси и намацани с чернилка очи, участвуваше като статистка в разни филми и позираше за някакво тайнствено предприятие, чието студио се помещаваше в един забутан склад към Порт дьо ла Вилет. „Приятелката“ й, Алис, беше машинописка и също се бе снимала при неизвестните режисьори от Ла Вилет.
Несбит и Серве се заеха с подреждането на декора. Помолиха Кремер да играе на флипера с безгрижен вид. Виктор се съгласи да остане на бара при условие, че няма да му се вижда лицето, а дебелата готвачка си остана на мястото. Куките чаткаха в дебелите й пръсти, очите й светеха, стоеше със зяпнала уста. Казаха на двете блондинки да седнат в залата и да разговарят с Несбит, който бе с гръб към обектива. Мириам, Мертол и Мари-Терез пиеха на тезгяха.
Серве включи няколко пъти светкавиците, за да прецени осветлението и да се увери в синхрона с централния затвор на апарата си. После помоли момичетата да се съблекат. Мириам го направи пъргаво и с много чар. Тъмнооката Мари-Терез подреди грижливо дрехите си на един стол, като че ли се намираше в собствената си спалня, а блондинките се обърнаха с гръб и свършиха надве-натри. Не бяха красиви. Жанин бе едра и набита, дебела в кръста, с множество бучици по кожата на бедрата. Алис сякаш имаше повече ребра от което и да е друго нормално същество. Мириам, чието гордо с хубостта си бяло тяло сияеше на бара, се изплези на Виктор, а той поклати глава. Мари-Терез излагаше на показ повехналите си прелести. Серве започна с Мириам и Виктор до тезгяха и положи много усилия, за да запечати на лентата разкошните рижи коси, разстлани по белия гръб, и да забули Виктор в декоративна мъгла.
50
Ги де Кар (1911) — френски романист и драматург, автор на многобройни романи със сензационен сюжет. — Б.пр.