— Добре. Сега се обърни, седни на табуретката и кръстосай крака. Точно така. Не, не се усмихвай! Все едно, че не ме виждаш. Мисли си за нещо друго!
— За какво?
— За каквото искаш.
— Мога ли да мисля за теб?
— Щом искаш, можеш.
Извила гръб, за да покаже по-добре красивата си тежка гръд, с чаша в ръка и светско изражение на лицето, Мириам заби поглед в тавана. Серве се усмихна, натисна спусъка и десетте светкавици блеснаха едновременно.
— Много добре. А сега се наведи малко.
Тя се наведе. Недоволен, Серве отиде до нея, хвана я за хълбоците и й показа как да застане. Духна леко към дясната й гърда и зърното щръкна. После отстъпи назад под подигравателния поглед на Мириам и направи снимката. Трийсет минути по-късно все още снимаше до тезгяха, обезсмъртявайки този път тъмнокосата Мари-Терез, разговаряща с Мертол. Нямаше как да отлага повече това, което му оставаше.
Обърна апарата, промени осветлението и нагласи в кадър двете блондинки, седнали в залата. Погледна в рефлексния обектив, оправи фокуса и видя четири повехнали гърди, два чифта безизразни очи, тебеширенобяла кожа и зачервени ръце. „Господи — каза си, — дано не ми се случва да имам работа с тела, които не желая!“ Сетне поръча на Виктор скоч, за да си даде кураж, и го глътна на един дъх.
Несбит се бе запознал с Мари-Терез и Серве дочуваше разговора им, докато работеше. Колегата му беше наченал третата си бутилка „Гевюрцтраминер“52.
— С какво се занимавате, Мари-Терез?
— Разпоредителка съм.
— Много хубава работа имате.
— Скапана е.
— Какво говорите! Не може да бъде!
— Забавно ли ви се вижда? Да подлагаш ръка!
— Това е християнско занимание — рече Несбит и хвърли поглед към Мертол, който говореше нещо на Виктор.
— Как така?
— Кажете ми, Мари-Терез, как се запознахте с Мертол?
— В един таен бардак, в Аниер.
— Така си и мислех. Горкичката.
— Защо говорите така?
— За да съм в стил 1900 година. Би трябвало да добавя също: „Не ми казвайте нищо повече…“, за да звучи още по-мелодраматично. Лично аз съм против груповия секс — неприятен ми е почти като метрото във върховите часове. И освен това човек попада винаги на разни министри, които разюздано се отдават на долните си инстинкти, или пък на колоездачни състезатели в извънтренировъчен период… хора, с които не можеш да дружиш… Чудно ми е, че на вас ви харесва.
— Добре се плаща.
Несбит вече не я слушаше.
— Сигурно, сигурно… Ще ми дадете ли адреса си?
— Улица Анри Реньо сто четирийсет и пет.
— Отлично.
Той го записа на пакета си „Синиър Сървис“. После добави:
— Няма да искам веднага ръката ви, най-добре е хубавите неща да се запазват за накрая.
— Както обичате — отвърна Мари-Терез с пълно безразличие.
Несбит избухна в смях.
— Защо се смеете?
Той обгърна слабите й рамене.
— Просто така.
В пет часа сутринта всичко беше готово. Серве беше изпил четири уискита и главата го болеше. Дебелата готвачка спеше и хъркаше силно на стола си. От един час Виктор проявяваше вече нетърпение. Кремер бе спечелил двайсет и три безплатни игри на флипера.
Несбит реши да изпрати Мари-Терез, Мертол — двете блондинки, а Серве се съгласи да откара Мириам. Беше го помолила за това, докато той прибираше апаратите си, приклекнала до него само по колан и чорапи. Ала в колата Серве се умълча, погълнат от мисълта за Леа и за по-нататъшното й отношение към Мишел. Струваше му се, че засега тя се държи прекалено дружелюбно, и се питаше как да възстанови равновесието. Болките в главата не му позволяваха да мисли ясно, мозъкът му не работеше добре, но този въпрос непрестанно и упорито го занимаваше. Мириам протегна крака под арматурното табло на остина и заспа, облегнала глава на рамото на Серве. Той се помъчи да кара внимателно, избягваше да натиска рязко спирачките и мислеше за ролята на Мишел, която му се струваше недостатъчно убедителна.