Мириам живееше на приятна улица до Порт дьо Венсен. Серве внимателно я събуди.
— Хайде, върви да си легнеш.
Тя отвори очи, погледна към своята улица, която се виждаше в нощта, към неколцината минувачи, които вървяха забързано, с ръце в джобовете.
— Лека нощ.
Тя му подаде устните си и той я целуна набързо.
— Довиждане.
Тъй като беше изпратен от Мертол в Котре, Пиренеите, за погребението на трийсет и пет деца, загинали при автобусна катастрофа, той можа да се заеме отново с пиесата чак през следващата седмица, когато се завърна. Без да прочете написаното и убеден, че е много лошо, вече работеше само за да свърши, понеже обичаше да доведе започнатото докрай.
Мълчание. Мишел прави крачка назад, без да изпуска Леа от очи.
ЛЕА: Имате ли амбиции, Мишел? Някакви планове? Ще ми се да ги науча. Бих искала да знам защо сте дошли тук, какво сте искали да намерите, какво се надявате да получите. Толкова е лесно Рьоне да бъде подценен, да бъде изкаран жалък тип. Мисля, че вече съм ви го казвала. Всяка сутрин ние слизаме заедно в осем часа. Изпиваме по едно кафе близо до метрото, в бистрото, което се нарича „Курие дьо Брест“. Рьоне си поръчва голямо кафе с мляко и филия с масло, а аз — двойно еспресо с цигара „Голоаз“. Това не е навик, а цял ритуал.
„Прекалява — рече си Серве, — чак става жалка. Впрочем тя си е такава поначало, а и трябва да бъде такава. Сама се е обрекла непрекъснато да губи и да се извинява.“ В съзнанието му Леа вече нямаше нищо общо с Надин Шьовалие, беше си чисто и просто Леа. Запали цигара.
Тези сандъци, които ни служат за мебели, са взети от някакво пусто незастроено място, където Рьоне ме намери една вечер върху купчина кал, с подгизнали крака. Помисли ме за умряла… и тогава ме целуна.
„Сега пък много взех да дрънкам, а и теоретизирам“ — каза си Серве и задраска последното изречение. Но това го направи неспособен да продължи по-нататък. Заснова напред-назад покрай леглото, след четвърт час видя, че е останал без цигари, и използува случая, за да излезе.
Входът за артистите бе откъм тъмна уличка, отляво на театъра. През отворения прозорец на портиерната се разнасяше кадифеният глас на Леон Зитрон53, който отекваше между мръсните стени. Тя излезе първа — видя я ясно в рамката на вратата. Беше облечена в морскосиньо манто и говореше с някого. Серве прикри огънчето на цигарата си и отстъпи в тъмнината. Надин Шьовалие се превърна в силует — беше направила две крачки в уличката, но с лице към вратата и светлината.
— Ела, Жак, остави това.
Жак се очерта на свой ред на фона на светлината — обикновен мъж с очила, с широки и прегърбени рамене.
— Не ги обичам аз тия неща.
Гласът му бе плътен, дрезгав, немного звучен.
— Знам, и аз не ги обичам, но пазачът не може да се справи.
Минаха покрай Серве, без да го видят, без да си кажат нито дума. Тръгна след тях и видя, че се качват в едно зелено пежо 204, после ги изгуби в движението по Големите булеварди. Група младежи от предградията отминаха със смях и глъч, със стиснати юмруци, бели под неоновите лампи.
— Кво ще правим сега?
— Да се чупиме, а?
— Ти да не си мръднал случайно?
— Скива ли я оная?
— Коя бе?
— Е-е там, скива ли?
— Не е зле.
— Да й свирнем ли?
— Я се разкарай!
— Шубе ли те е?
— Що не се скриеш бе! Аз изчезвам.
— И кво ще правим сега?
Полъх на изкуствено веселие, на предизвикателна тъга. Още една пропаднала вечер, изгубени надежди, а на хоризонта — сянката на завода.
Серве тръгна бавно по тротоара и стигна до колата си, също като тях без никакво желание да се прибира. Седна зад волана и се загледа как булевардите се обезлюдяват и замират, как двойките потъват в метрото, хванати под ръка, как колите отминават към 14-и и 18-и район, към Сен Дьони, към Иври, към Коломб.
В четири часа сутринта с натежали от умора клепачи седна отново пред тетрадката. Три часа по-късно пиесата бе завършена — две тетрадки, сложени една над друга. Беше написал заглавието на кориците: ВЕЧЕРНА СРЕЩА (II действие). Вече можеше да спи.