Люс Бертло завеждаше архива на агенция Гая-Бек повече от шест години. Познаваше агенцията от самото й откриване, когато се помещаваше в две мръсни стаи на улица Кроасан, близо до улица Монмартр, от времето, когато Гая сам пишеше текстовете на репортажите в три часа сутринта, с пура в уста, докато фотографите (тогава всичките работеха „на парче“) го настъпваха по краката и блокираха с частните си разговори малката телефонна централа с две линии. Тя беше създала и водила архива още от първия ден и ако агенцията, чиито печалби днес невинаги успяваха да оправдаят известността й, продължаваше да се спасява от дефицита, това бе благодарение на Люс Бертло и на огромното богатство на нейните папки. Държеше се твърде рязко, очите й бяха твърде студени, облеклото — твърде безцветно, за да бъде ухажвана или пък смятана за красива — за нея се сещаха само когато искаха нещо от архива и очевидно тя нямаше нищо против това. Затова изглеждаше малко изненадана, когато Серве сложи пред нея две тетрадки.
— Какво е това?
Тя отвори първата и прочете на титулната страница:
— ВЕЧЕРНА СРЕЩА — пиеса в две действия от Жером Боа.
— От един мой приятел е. Търсеше някой да му я препише на машина и аз се сетих за теб.
Тя прелисти няколко страници.
— Хубава ли е?
— Не знам, не съм я чел. Чакам първо да се препише. Разбира се, той ще си плати.
— Добре ли ще плати?
— Да.
Тя остави първата тетрадка, взе втората и бавно я прелисти.
— Ще мога да работя само вечер, вкъщи. Ще ми трябва една седмица.
— Мисля, че става.
— Добре. Благодаря ти, че си се сетил за мен.
— Няма защо.
Не се решаваше да излезе от помещението с хилядите класьори, с натрупаните папки, с разноцветните календарни планове. Люс бе оставила тетрадките в единия край на бюрото си и спокойно чакаше Серве да добави нещо или да си тръгне. Той стоеше неподвижен, приковал поглед в двете тетрадки. После вдигна глава, установи, че устните на Люс са красиво очертани, ала прическата не й отива, че няма какво повече да й каже и секундите се точат почти осезаемо.
— Довиждане.
— Довиждане.
Мертол, Надан, Несбит и Гоцоли се бяха надвесили над светлинната маса и прикрито се усмихваха. Присъствието на Гоцоли означаваше, че на изложените диапозитиви има голи жени. Серве седна уморено зад едно бюро и реши да се обади на Клод Ландр, за да я пита какво прави.
— Мон!
Викаше го Мертол.
— Ела да видиш!
Серве отиде при тях. Там бяха наредени снимките за „изискания“ репортаж, направени в заведението на Виктор, за който той съвсем бе забравил. Снимките бяха превъзходни, репортажът — отвратителен. Качествената работа подсилваше дори още повече смешната страна на всичко това, подчертаваше скверността на декора, жалкия вид на двете разголени блондинки, чиято смирена грозота насред кафенето напомняше донякъде Закуска на тревата54. Както Серве го бе предвидил, единствена Мириам беше на ниво, посвоему излагайки като предизвикателство към другите бялото си тяло — пленително и недостъпно — насред тая тъмна дупка. Гая беше изгубил интерес към идеята и за всеобщо облекчение дори не дойде да види свършената работа. Само помоли Мертол да изпрати снимките в „Плейбой“, където, разбира се, не ги приеха. В края на краищата излязоха в едно английско списание, предназначено за войници, за фризьори и за жадни за снимки от подобен род ученици, зле отпечатани, лошо странирани и, за щастие, без подпис.
Три дни по-късно, в единайсет часа вечерта, когато Серве вече си бе легнал и препрочиташе за десети път „Червената жътва“55, телефонът иззвъня.
— Серве?
— Аз съм.
— Обажда се Люс. Знаеш ли, попаднах на една страница, от която почти нищо не се разбира. Приятелят ти трябва да си е бил пийнал. Невъзможно е да се разчете. Имаш ли телефона му? Искам да му се обадя.
— Той сега не е в Париж, мисля, че е в Рим.
— Колко неприятно!
Серве отметна чаршафи и завивки и се изправи в леглото.
— Може би ще успея да го прочета.
— Мислиш ли?
— Нека да опитаме. Ти къде живееш?
— Веднага ли ще дойдеш?
— А защо не?
Тя замълча.
— Не съм облечена.