— Аз съм със свободни разбирания. И също много обичам кафе. Хайде, до скоро виждане.
— Чакай, не знаеш къде да дойдеш!
— Слушам те.
— Улица Верньой трийсет и четири, петият етаж, вляво.
Сградата бе мрачна, килната на една страна и с олющена фасада. Намираше се малко преди улица Бон. Нямаше асансьор и по стълбите миришеше на свещи. Люс отвори вратата намръщена.
— Влизай. Сега вече е свършено с доброто ми име.
— Ти имаше ли въобще добро име?
— „Сериозна, никъде не ходи, слуша музика, поздравява всички по стълбите, включително и шантонерката от втория етаж, много рядко получава писма, никакви гости, особено през нощта.“
— Виж какво, моето момиче…
— Сядай.
Жилището беше съвсем миниатюрно, много подредено, много чисто, имаше малко книги, малко плочи, репродукция на Клее, едно тясно легло, малка масичка, няколко навяващи тъга дреболии върху избърсана от прахта етажерка. Серве се чувствуваше прекалено висок, дебел и несръчен, за да се движи в единствената стая. Страхуваше се да не блъсне, да не счупи или развали нещо. Седна и се заслуша в потракването на порцелановите съдове, долитащо от кухненския бокс — приспособен за целта вграден гардероб, където Люс топлеше водата и сипваше нескафето. Беше облечена в морскосин халат, съвсем същия на цвят като мантото, което носеше няколко дни по-рано Надин Шьовалие.
— Беше ли заспал, когато се обадих? — запита Люс.
— Ами, заспал! Тъкмо изпълнявах съпружеските си задължения.
— Без майтап? А тя нищо ли не каза?
— Разбира се, че каза. Помоли ме да ти благодаря.
Тя се обърна към него и се разсмя, а той изведнъж се почувствува по-добре в лилипутската обстановка. После стана, отиде до масата и видя тетрадката, отворена на злополучната страница. Беше я писал на разсъмване, след дълги и изморителни часове работа, и наистина почти нищо не се разбираше. Той седна с молив в ръка и се престори, че разгадава думи, които знаеше наизуст.
— Искаш ли захар?
— Да, четири бучки.
— Шегуваш ли се?
— Не.
Люс смръщи вежди, пусна четири бучки захар в чашата и разбърка кафето с отвращение.
— Ето, сиропът ти е готов.
— Благодаря.
— Разчиташ ли?
— Да, всичко е наред.
Тя се наведе до него, за да гледа. Той пишеше думите с главни букви, надявайки се да прикрие приликата между собствения си почерк и почерка на господин Жером Боа. Люс ухаеше на сапун. Сигурно се беше къпала същата вечер.
— Готово. По-нататък разбираш, нали?
— Да, там е много по-ясно. Смятам да свърша до утре вечер.
— Идеално.
Доизпи кафето си и стана. Облегната на стената, тя го гледаше безучастно.
— Благодаря ти, че дойде.
Той вдигна рамене.
— Благодаря за кафето.
Замълчаха. Той направи няколко крачки към вратата.
— Сега ще продължиш ли, или ще си лягаш?
— Ще продължа.
— Добре.
Той спря с ръка на дръжката и се обърна.
— Знаеш ли, предпочитам да не говориш много за пиесата в агенцията.
— На кого пък да говоря?
— Не знам, само така ти казвам…
— Разбира се. Лека нощ.
Той отвори вратата, потърси копчето на автомата и не можа да го намери.
Тя се подаде навън, за да му го покаже, протегна се и неволно се притисна до него за миг.
— Готово. Няма да те целувам заради съседите.
— Разбира се. Как изглежда „шантонерката от втория етаж“?
— От тия, дето имат вид на трескави, нещо като начален стадий на туберкулоза, нали се сещаш? Две очи и нищо повече, и ръце като кибритени клечки. Всяка, неделя чете Пруст.
— Значи не е в ред, така ли?
— И още как! Трябва да чукнеш шест пъти и да изсвириш с уста първите три такта на „Танца на смъртта“ от Сен Санс.
— На всичко отгоре много обича музика, така ли?
— Не си ли чувал, че женското тяло е най-хубавият музикален инструмент?
— Чувал съм, но аз нямам слух.
Тя замълча.
— Знам. Хайде, довиждане.
После затвори вратата и в същото време стълбищният автомат изгасна. Намери копчето пипнешком, слезе долу и се качи в колата.
Поколеба се за миг, тръгна по улица Бак, в посока към булевард Сен Жермен, и паркира на пешеходната пътека, на ъгъла с улица Сен Бьоноа. Във „Флор“ беше пълно с народ и тъкмо щеше да си тръгне, когато зърна Несбит, седнал насаме с една елегантна жена. Англичанинът му махна да иде при тях.