Жан Бусон живееше на улица Тампл, на един таван, пълен със стари вестници и дюшеци. Миришеше силно на хашиш. Бусон имаше дълги, изгубили блясъка си коси, бледо лице и безжизнени очи. Покани Серве да седне на един миризлив дюшек и цели десет минути рови в един шкаф, преди да намери ръкописа и да му го даде.
— Ето, вземи си творението. Четох го — не е лошо.
Клатушкаше се леко и изговаряше думите бавно и трудно.
— Защо не опиташ при Таблие?
Таблие държа ръкописа цял месец и го изгуби, преди да е намерил време да го прочете. На Серве му оставаха още три екземпляра. Раздаде ги едновременно на трима режисьори. Реймон Майар му съобщи чрез помощник-режисьора, че в момента няма време за четене, тъй като е зает с поставянето на една пиеса за телевизията, но на жена му много е харесала „Вечерна среща“ и самият той се е зарекъл да я прочете при първа възможност. Клод Ландолфи въобще не съобщи дали е получил ръкописа. Мариел Лашиз му телефонира една неделя в десет часа вечерта и го помоли веднага да отиде при нея.
Живееше в луксозен апартамент на булевард Анри Мартен, където една пъпчива прислужница от испански произход го покани в обширна приемна, пълна с гости. Дадоха му чаша скоч, един миниатюрен еклер с шоколад и му представиха двамина млади поети, които го дариха с пламенни погледи, сетне се отдалечиха, без да продумат. Серве откри Мариел Лашиз в един ъгъл, седнала в компанията на снажен брадат мъж и кльощава брюнетка. Приближи се към тях.
— И онзи глупак ми каза: „Тургенев?“ — възкликна Лашиз.
Избухна смях. Брадатият се наведе към нея.
— Знаеш ли, че Поло пак ще поставя „Стомната“56 в „Ателието“57?
— Предупредих го, че ще се провали.
— Говорил ли ти е за това?
— Да, но никога не слуша какво му казвам. Клайст не е за него, би трябвало да го знае. И на всичкото отгоре иска да вземе старата Баша.
— Не може да бъде!
— Уверявам ви…
— Той е луд…
— Вие ли сте Жером Боа?
Серве се сепна. Мариел Лашиз бе вперила в него настойчивия си проницателен поглед и стоеше, отметнала назад глава, заровила ръка в къдравите си сплъстени коси.
— Да, аз съм.
Тя се изправи с мъка.
— Елате с мен.
Хвана го под ръка и го отведе със себе си далеч от приемната, в една малка спалня, пълна с книги и списания.
— Седнете.
Серве седна на ръба на леглото. Мариел Лашиз се изтегна тромаво с цялото си тяло. Полата й се вдигна и откри две дебели бели бедра. Лицето й бе лъснало от пот. Миришеше неприятно.
— Прочетох пиесата ви.
В продължение на минута не добави нищо, само го гледаше настойчиво с малките си безцветни очички. Серве спокойно изчака, опитвайки се да не гледа към широката месеста ръка с черни нокти, с която тя мачкаше дясната си гърда.
Родена преди четирийсет и седем години в Румъния, Мариел Лашиз бе живяла заедно с родителите си като емигрантка в Южна Франция. Завърши блестящо образованието си в Марсилия и през 1938 година отиде в Париж с натъпкани с дипломи джобове. Три години по-късно, докато един лейтенант от Гестапо разпитваше портиерката й, тя избяга при партизаните, където взе участие в различни саботажни акции от по-второстепенна важност. През 1944 година я предадоха и арестуваха, след което я изпратиха в Бухенвалд. Когато се завърна оттам, научи за смъртта на родителите си в концлагера Треблинка.
Включи се активно в издирването и наказанието на германските помагачи от времето на окупацията, проявявайки особена жестокост по отношение на жените, които подлагаше на осемнайсет-двайсетчасови разпити, без ни най-малък признак на умора. През 1947-а издаде един кратък и сух роман, който разказваше за живота й в Бухенвалд в сантиментална и поучителна форма. През 1948-а излезе нейно есе, озаглавено „Кой спечели войната“, а през 1949-а се омъжи за младия филмов продуцент от ливански произход Реймон Б. Лашиз. В продължение на няколко години за нея не се чу нищо. През 1958-а започна да се занимава с кинорежисура — направи късометражен филм, посветен на живота на работниците от един завод в Сен Кентен, който спечели награда на фестивала в Тур и пожъна успех в доста страни. Оттогава насам ръководеше малкия, но доста известен театър на име „Монж“, който се намираше в 5-и район. Най-напред постави една пиеса на Брехт, сетне продължи с О’Кейси58 и Молнар59, все в същия строг и суров стил, който й бе присъщ. Ала съвсем неотдавна бе изоставила реалистичния театър, за да се отдаде на реакционна, наситена с религиозен дух драматургия. В апартамента си на булевард Анри Мартен издържаше неколцина млади автори на пиеси, както и една анемична поетеса на име Мари-Силвет Бенар.
56
„Счупената стомна“ — комедия от немския драматург Хайнрих фон Клайст (1777–1811), написана заедно с Гьоте. — Б.пр.