— Напуснете веднага!
Серве й се усмихна широко.
— Довиждане, госпожо.
Още същата вечер изкопира снимката и я постави на камината, до жената с вечерната рокля. Сложени една до друга, двете снимки го поразиха.
Два месеца по-късно Ландолфи му върна ръкописа с наложен платеж и без придружително писмо. Серве търси безуспешно на няколко пъти Реймон Майар. За сметка на това водеше все по-дълги и по-дълги разговори с госпожа Майар, която всеки път държеше да го увери във възхищението си от пиесата, с най-топли и все по-многословни речи. Серве престана да й се обажда, когато тя му предложи да обядват навън, за да могат по-спокойно да си поговорят за пиесата. После сложи в едно чекмедже двата екземпляра, които му оставаха, и замина за Лос Анжелис, за да снима вълненията, обхванали града.
Когато се завърна, вече бе забравил за пиесата, но не и за Надин Шьовалие. Отиде до Вариететния театър с намерение да гледа още веднъж „Трябва да се мине оттук“, но с изненада установи, че творбата на Пюкло е свалена от афишите. Името на Надин Шьовалие беше все пак между участниците в съвсем нов филм, който се даваше в едно кино на Големите булеварди. Серве отиде да го гледа. Беше криминален филм, направо претупан от режисьора, който се славеше с безразличието си към сюжета, а Надин Шьовалие играеше незначителна епизодична роля. Някъде към шестата ролка й нанасяха удар с нож и Серве напусна залата заедно с нея, като се питаше защо ли е приела ролята.
На другия ден прегледа в агенцията списание „Филм Франсе“ и откри, че Надин Шьовалие не участвува в нито един филм, който се снима в момента. За сметка на това пък Клод Ландр бе включена в три проекта, и то с коя от коя по-важни роли. Реши да й позвъни.
— Я виж ти! Мислех те за умрял!
— Още съм жив. Твоите работи май са потръгнали, а?
— Има такова нещо. Ще вечеряме ли заедно?
— Не тая вечер. Кажи ми, знаеш ли нещо ново за Надин Шьовалие?
— Още ли се интересуваш от нея?
— Да.
— Мисля, че в момента се снима в някакъв исторически филм в Италия или май беше уестърн, не съм съвсем сигурна. Но във всеки случай нещо добре платено.
Кученцето бе пораснало. Серве завари Лапад да пие обичайния си коняк в компанията на красиво женско куче с типичната за породистите кокери глава а ла Луи XIV, което обаче съвсем не бе изгубило страстта си към връзките за обувки. То ръфна приятелски ръката на Серве и по време на целия разговор подръпваше със зъби края на панталона му. Лапад не беше сам — на масата седеше някакъв белезникав тип с руса коса, облечен в костюм от черно кадифе, с изражение на хронична тревога на лицето.
— Серве, да ти представя Карл-Хайнц Цимер, драматичен артист, дошъл при нас отвъд Рейн. Карл, това е Серве Мон, безскрупулен журналист.
Немецът кимна.
— Много ми е приятно.
— Актьор ли сте?
— Да, в Германия. Играл съм във Франкфурт и Мюнхен, а също и в Хамбург, в „Гросе Шаушпилхаус“. И тук си търся роли, но познавам много малко хора и нещата изглеждат по-сложни. Опитвам се, нали разбирате.
Говореше почти без акцент, напевно и приглушено. Изведнъж Серве си даде сметка, че изражението му на силно безпокойство не бе нищо друго освен маска, наложена за пред хората, прикриваща нещо гладко и сурово, нещо неизразимо грубо.
Серве се наведе, за да погали кучето. Тогава видя обувките на Карл-Хайнц Цимер — тежки, нови и лъскави, с обковани в бляскава стомана токове. Когато се изправи, почувствува по преднамерено небрежното облекло, по розовите и поддържани ръце, по прясно избръснатото и вероятно напудрено лице онова неопределено нещо, което се излъчва от богатството.
— Дълго ли смятате да останете в Париж? — запита Серве, чудейки се защо Лапад не прави никакво усилие, за да поддържа разговора.
— Не зная. Ако не ми доскучае, ще остана. Намерих един прекрасен хотел, където се спи много хубаво.
Лапад стана.
— Ще ме извините, но не се чувствувам добре. Прибирам се.
Кучето опъваше каишката си.
— Какво ти е? — запита Серве.
— Временно неразположение. Хайде, до скоро виждане! Ела някой път да вечеряме заедно.
— Дадено — отвърна Серве и забеляза, че Лапад е доста блед, а погледът му — потъмнял.
Карл-Хайнц Цимер стана.
— Лекувайте се.
— Да, да. Довиждане.
Немецът го изпрати с поглед, сетне се обърна към Серве.