Брюнетката за този ден изглеждаше тъжна и примирена. На Серве му се стори, че отгатва по непроницаемото лице на Мертол желание да не я наскърбява, и се обади в лабораторията по интерфона.
— Студиото свободно ли е?
— Да.
— Благодаря.
После тръгна към бюрото на Мертол.
— Мога да я взема веднага, студиото е свободно.
Мертол се ококори и изгледа Серве, като че ли го вижда за първи път в живота си.
— Кого ще вземеш?
— Госпожицата.
И посочи към брюнетката.
— Нали беше изморен?
— Вече не съм.
За да прикрие объркването си, Мертол вдигна слушалката и поиска агенция „Франс Прес“.
Серве каза на момичето да го последва. То стана с радост и облекчение. Минаха край тракащите телекси, прекосиха залата за експедиция, където Гоцоли, шефът на отдела, удряше печати на цяла купчина пликове. Той поздрави Серве, изви глава след момичето и си изтри челото със сополива носна кърпа на квадрати.
В студиото Серве включи два прожектора пред безизразния поглед на младата актриса и постави отзад парче синя хартия за фон. Видя в ръцете й някакъв сак и веднага я запита:
— Може ли да видя какво носите там?
Тя измъкна два панталона, чифт бикини, вечерна рокля и черен чорапогащник. Серве тъкмо се чудеше кое да избере: дали роклята или панталоните, когато някой почука на вратата. Беше един от лаборантите.
— Мон, Мертол те вика.
— Добре, идвам.
И подаде единия панталон на момичето.
— Обуйте го, връщам се веднага.
С цигара в уста, Мертол прелистваше „Франс Соар“. Серве го погледна мълчаливо. Без да вдига очи от вестника, Мертол изрече едва чуто.
— Не слагай лента.
Серве не отвърна. Гледаше към Мертол и забеляза, че вече не изглежда много млад. Мълчанието се проточи. Мертол обърна страницата.
— Чу ли какво казах?
— Да. Но няма да стане.
— Тогава ще е за твоя сметка.
— Добре.
Въоръжен с един хаселблад7 и три филма 6×6, Серве тръгна обратно към студиото. Когато минаваше край лабораторията, провря глава през вратата и запита:
— Кога ще стане Надин Шьовалие?
— Репортажът на Курбоа ли?
— Да.
— След четвърт час.
— Благодаря.
Брюнетката беше обула панталона и седеше неподвижно на фона на синята хартия. През цялото време го гледаше как намества триножника, как зарежда апарата, как завива обектива.
— Да се среша ли другояче?
— Мисля, че и така ще стане.
— Добре.
Включи един по един прожекторите и я обля с бяла светлина. Тя запримигва и вдигна ръка — мъчеше се да го види какво прави. Насочи светлината към фона, за да получи контражур, после сложи отстрани други, по-малки прожектори, чиито снопове събра в точно определени места. Работеше старателно и мълчаливо сновеше между уредите. Сетне съблече сакото си и каза:
— Легнете ей там, така, и се подпрете на лакът… да, точно така, но главата да бъде насам.
Тя изпълни нарежданията му и дългите й тъмни коси се разстлаха по синята хартия.
— Много добре. Сега не мърдайте.
После донагласи един от прожекторите, извади от джоба светломера, за да провери силата на осветлението по тялото и най-вече по лицето на момичето, което седеше в желаната поза без видимо усилие. Приближи апарата, нагласи бързо диафрагмата и скоростта, натисна три пъти спусъка, промени кадъра и отново започна да снима. Погледът й му се стори безизразен, насочи един малък прожектор към очите й и те изведнъж заблестяха. Бе решил да си свърши добре работата и прибягваше към всевъзможни технически трикове, за да подчертае най-доброто у нея.
— Ще гледате към вратата и щом ви кажа, ще се обърнете към мен. Става ли?
— Да.
Изпипа кадъра, нагласи внимателно скоростта и сложи пръст на спусъка.
— Хайде сега.
Тя обърна глава и очите им се срещнаха. Рефлексният механизъм изтрака тежко. Изведнъж му се стори, че в тъмните й очи зейва някаква яма, че се е надвесил над черен и тайнствен кладенец. Изненадан, той я изгледа мълчаливо, сетне се зае да размества прожекторите.