— Сега облечете вечерната рокля.
Тя стана и отиде зад него.
— Ако искате, тук има кабина за преобличане.
— Няма нужда. Само не се обръщайте.
— Добре.
Смени обектива с гръб към нея, заслушан в шумоленето на падащите дрехи. Погледна часовника си и видя, че вече е минал четвърт час — контактните копия на Надин Шьовалие сигурно бяха отишли при Мертол. Запали цигара и започна да променя осветлението, опитвайки се да не мисли за това.
— Готова съм.
Роклята бе по-деколтирана и по-тясна, отколкото си бе представял. Откриваше раменете, гърба и голяма част от гърдите. Младата жена стоеше изправена, неподвижна, уязвима.
— Добре, но сега ще се срешите по друг начин, така не върви. Направете си кок.
— Добре.
Тя отвори чантата си. Той смени синята хартия с черен матов фон, изгаси всички лампи с изключение на две. Стана сумрачно. Тя се приближи и застана върху хартията.
— Искам да създам впечатление, че вървите нощем по улицата.
И се зае, с помощта на няколко прожектора с намалена мощност, да възпроизведе многобройните отблясъци на уличното осветление.
— Цветен ли е филмът?
— Не, черно-бял.
Тя кимна, явно разочарована.
— Как се казвате?
— Клод Ландр.
Замълча за миг и после добави:
— Това не е истинското ми име.
Мина повече от половин час, докато най-сетне нагласи позата. През цялото време сновеше безшумно между прожекторите и Клод Ландр виждаше само една подвижна и заобикаляща я сянка. Отдели най-много внимание на раменете и гърдите, за да подчертае заоблеността и белотата им.
— Киноактриса ли сте?
— Да. Поне се опитвам да бъда.
Замълча, после добави:
— Имах една дребна роля в „Утре ще видим“.
— Така ли?
— Гледали ли сте го?
— Не.
— О, беше съвсем кратка сцена, в началото. Впрочем и без това изрязаха половината.
— Надин Шьовалие ли играеше там?
— Да, точно тя.
— Добра ли е?
— Не е лоша.
— Сега не мърдайте.
Направи няколко снимки при различна скорост, после отстъпи крачка назад и изтри челото си. Умората отново го надвиваше.
— Да сложа ли банския?
Той погледна часовника си.
— Не знам дали ще имам време.
Мертол сигурно беше вече свършил с подбора на снимките — щеше да може да види контактните копия.
— Ще стане много бързо.
— Добре.
Докато я чакаше да се преоблече, отново постави синия фон. Погледна към нея и остана поразен — тялото й бе великолепно, с изящни китки и глезени, дълги стегнати бедра и леко заоблен корем.
— Как изглеждам?
Стори му се, че в гласа й има някакъв присмех.
— Много добре. Застанете ей там.
Изминаха дълги минути, докато намери най-подходящата поза и най-доброто осветление. Повече не проговориха. Най-сетне остана доволен.
— Така е добре. Не мърдайте повече.
Пъхна бързо нова касета в апарата, смени обектива и се наведе над визьора. Беше махнала горнището на банския. Превит над триножника, той не трепна, нагласи спокойно настройката и постепенно извади от мъглата грижливо осветеното, изопнато тяло, дългите крака, натежалата гръд с щръкнали тъмни връхчета.
Тя се облече набързо зад гърба му, тананикайки някаква нашумяла мелодия. Изглеждаше в добро настроение. Серве нареди прожекторите край стената и изгаси лампите с непроницаемо лице.
— Мислите ли, че някой ще ги купи?
— Никога не се знае.
— Каквото и да стане, благодаря ви.
— Няма защо.
— Вече можете да се обърнете.
Тя стоеше до вратата с чанта в ръка.
— Не ми казахте името си.
— Серве Мон. Ще искате ли да видите контактните копия?
— Да, ако може.
— Минете утре при Мертол, ще бъдат при него.
— Добре.
Серве отвори вратата, придружи момичето до Мертол. Както обикновено той говореше по телефона. Когато ги видя, веднага затвори.
— Свършихте ли?
— Да.
Момичето му обясни словоохотливо и въодушевено какво бяха правили, описа позите, осветлението, облеклото си. Мертол я изслуша, без да се усмихне. Серве извади филмите от касетите и прибра апарата в шкафа си.
— Отивам да ги дам в лабораторията.
Мертол се намръщи, но не каза нищо пред момичето. Серве ги остави насаме и тръгна към лабораторията. Същата вечер трябваше да бъдат разпратени седем материала и няколко лаборанти работеха трескаво пред гланц-пресите. Шефът на лабораторията, Дьоризие, попълваше фишове на бюрото си. Той бе винаги в добро настроение — от ония хора, които са забравили нещо много ценно по пътя, но отказват да си го признаят.