— Как си, Мон?
— Добре съм.
— Изглеждаш съсипан от умора.
— Нищо ми няма. Репортажът на Курбоа копира ли се?
— Помрьой го копира. Не ходи да му досаждаш.
Без да каже нищо, Серве отмести пердето и потъна в червеникавия полумрак на лабораторията. Няколко души работеха и говореха за някакъв ръгби мач на следния ден.
Постоя до вратата, докато очите му привикнат към тъмното, после потърси с очи Помрьой. Накрая го откри — беше наведен над една вана, топеше лист бяла хартия в проявителя и явно бе недоволен.
— Върви ли работата?
— Здрасти. Не, не върви. Курбоа пак ми е пробутал боклук.
— Лоши ли са?
— Отвратителни.
През тъмните отблясъци на течността изплува финото лице на Надин Шьовалие — много бледо, призрачно и далечно. После чертите се изясниха, сенките потъмняха и неумело кадрираният портрет доби окончателния си вид. Лаборантът извади копието и го лепна с гримаса на отвращение на страничната стена на ваната, понечи да го сложи във фиксажа, но се отказа и го скъса на две. После се върна към увеличителя и сложи лист чиста хартия на рамката.
Серве видя до Помрьой две контактни копия и едвам се въздържа да не ги грабне. Лаборантът запали лампата, подържа няколко секунди ръката си в светлинния сноп, преброи шепнешком до девет и изгаси крушката. После въздъхна, стана от копирния апарат с листа в ръка и отново топна пръст в проявителя, натискайки хартията, която плуваше в течността. Серве се приближи. Пред очите му от небитието изникнаха бледите зърна на две гърди, а след тях — тънкият крак, плоският корем и тъжното лице. Помрьой разтърка очи и изсумтя:
— Това работа ли е според теб?
Неконтрастна, статична и несръчно направена, снимката бе наистина слаба, а студеното безразличие на модела я правеше направо зловеща. Помрьой я пусна все пак във фиксажа, после я хвърли пренебрежително във ваната с течаща вода. Серве я проследи с поглед и когато я видя в улея, водещ навън, заобиколи и я съзря в големите мивки, до гланц-пресите, клатушкана от водовъртежа. Извади я и я лепна на белите плочки.
— Твоя ли е? — запита един глас.
Зад Серве бе застанал Сюлер, най-добрият фотограф в агенцията, пълен и сериозен мъж, който непрекъснато пътуваше в чужбина.
— Не, на Курбоа.
— Аха. Коя е?
— Надин Шьовалие.
— Сладка е. Ама снимката…
— Да — рече Серве.
После подаде копието на най-близкостоящия лаборант.
— Моля те, гланцирай ми това веднага и ми го остави настрана.
Извади от джоба си двата филма 6×6 и ги отнесе на Дьоризие.
— Не мога. Мертол ми каза да не ги вземам.
— Хайде де, направи ги!
— Съжалявам.
— Запиши ги за моя сметка.
— Частно ли е?
— Да.
— Добре, но най-рано утре, имаме много работа.
— Съгласен съм.
Дьоризие взе един фиш и започна да го попълва.
— Какво си снимал?
— Една мацка.
— Как се казва?
— Не знам. Клод… Клод не знам коя си.
— Клод Незнамкояси — повтори сериозно Дьоризие и се разсмя като глупак.
Серве излезе от фотолабораторията, прекоси репортерската зала и се спусна по стълбите. Влезе в „При Виктор“, поръча си двойно еспресо и го изпи на един дъх. Пред джубокса две проститутки слушаха в захлас „Тази вечер съм сама“ — Виктор умееше да подбира плочите си. Болеше го главата. Плати, качи се отново в агенцията и отиде да прибере снимката. Пъхна я в един плик и я взе със себе си.
Живееше в една гарсониера зад гара Монпарнас, на седмия етаж на стара сграда на улица Фалгиер. Собственичката бе натрупала вътре всевъзможни обемисти мебели, между които огромен бюфет с дърворезби, старомодна библиотека и внушително, но удобно легло. Серве се съблече и постоя две минути под студения душ. После си свари кафе и се настани в едно кресло, хванал с една ръка чашата, а с другата — снимката на Надин Шьовалие.
Бе седнала направо на мокета, подгънала крака, с изправен гръб и отпуснати върху бедрата ръце. Беше навела встрани обрамчената си с руси коси глава, която изглеждаше малка в сравнение с тялото. Под широкото чело светлите очи гледаха гордо и равнодушно към фотографа. Ала гърдите, по-големи, по-чувствени, отколкото си ги беше представял, с настръхнали зърна, някак странно противоречаха на очите — те не бяха равнодушни. Серве изучи подробно дългите й, свити пръсти, ясно очертаните скули и хлътналите й страни, плоския малък корем. Необичайно дългият, гъвкав врат създаваше същото чувство за уязвимост както и гръдта — уязвимост, над която погледът властвуваше и смазваше, но не можеше съвсем да унищожи.