Серве остави снимката, стана и както бе по хавлия, се заразхожда напред-назад из стаята между леглото и прозореца. Спря веднъж, за да изгаси фаса си и да запали нова цигара, после още веднъж, отвори „Артистичен справочник“ и потърси между снимките Надин Шьовалие. Беше представена с някакъв стар портрет, на който едва я позна: сресана на кок, с по-кръгловато лице и странно начервени месести устни. Сравнявайки двете снимки, Серве реши, че ги делят пет или шест години. Погледна за телефона й в долния край на страницата, но адресът не бе същият и той предположи, че и с телефона сигурно е така. После отново се заразхожда из стаята. Беше седем часът вечерта.
В осем часа се облече, за да иде да вечеря. Не беше много гладен, но искаше да си легне рано. Много често се хранеше в един малък ресторант на улица Фалгиер, където сервираха все едно и също ястие и беше съвсем евтино. Постоянните посетители си имаха собствени салфетки, който подреждаха в специални преградки до вратата. Бяха все възрастни хора, живеещи в квартала от трийсет години насам. Сервитьорката, стара мърморана, беше направо влюбена в клиентите си и ги обслужваше, без да се престарава, но с внимание. Помагаше й слабо момиче с болнав вид, което тя ругаеше безспир. Съдържателят, огромен и плешив, седеше важно на касата, захапал изгаснала цигара „Житан маис“, и четеше вестник „Екип“ през дебелите стъкла на очилата си в масивни рамки.
Един от постоянните посетители беше приятел на Серве — сух и прошарен, късо подстриган възрастен мъж, спретнато, но бедно облечен, очевидно безпаричен, на име Себастиен Щайнер. Преди години бе публикувал няколко икономически труда и едно философско есе. Все още пишеше, но вече без да прави каквото и да е усилие да публикува нещата си. Жена му бе загинала преди десет години при автомобилна злополука и той живееше сам в мрачен четиристаен апартамент, който много приличаше на музей. Една вечер, когато бе поканен на кафе, Серве разгледа с възхищение снимките на очарователната и засмяна жена, за която Себастиен Щайнер казваше, че „няма как да я забрави“. Говореше за нея без мъка, с равнодушно изражение, точно както разказваше за икономическите теории, които горещо бе защитавал навремето и чиято приложимост днес никой не поддържаше. Библиотеката му се състоеше от пълните събрани произведения на Бьом-Баверк8, Менгер9 и Лудвиг фон Мизес10, памфлетите на Бастиа11 и огромно количество криминални романи, главно от Хамет, Чандлър, Кейн и Спилей. Впрочем той си приличаше с Марлоу, героя на Чандлър, по вечно незавършената партия шах, която играеше сам със себе си нощем, когато не можеше да заспи. Откакто бе умряла жена му, спеше само по три часа на нощ, обикновено на разсъмване, когато боклукчиите се задаваха от другия край на улица Дюто.
Тази вечер той ядеше на обичайната си маса, в ъгъла, далеч от шума. Когато забеляза Серве, му кимна и се наведе, за да отмести другия стол. Двамата невинаги разговаряха, но Серве нямаше нищо против да се храни мълчаливо. Сервира му слабичката сервитьорка, която успяваше да запази непоклатимо спокойствие въпреки неспирния поток от ругатни на другата. Себастиен Щайнер четеше вестник „Монд“. В другия край на залата двама възрастни клиенти се препираха за някаква неизвестна никому и отдавнашна битка, говореха за стратегия и придвижване на войскови части и чертаеха с молив по масата картите на военните действия, обрекли на безименна смърт вече изчезнали и забравени войници.
— Нещо май не е наред, а?
Серве вдигна глава.
— Ами, всичко е наред. Тая сутрин провалих един репортаж.
Щайнер вдигна рамене, допи кафето, преброи внимателно парите си и изсипа монетите в чинийката.
— Оставям ви вестника.
— Благодаря, лека нощ.
— Лека нощ.
Серве изпрати с поглед високата, изправена фигура на мъжа, който прекоси залата. После разтвори „Монд“-а. В очите му веднага се наби набрана с едър шрифт реклама, която гласеше: