Мертол разбра.
— Пак ли си ходил да искаш?
Той смяташе, че бързото израстване на Серве в агенцията е незаслужено и скандално.
— Пак! — отвърна сериозно Серве. — Предполагам, че си ми приготвил по тоя случай някое кално събитийце от хрониката на произшествията. Колкото да не се самозабравя.
Мертол сви рамене.
— Нещо си въобразяваш.
Серве го погледна мълчаливо.
— Ако ти потрябвам, аз съм при Виктор.
Така се бе случило, че след завръщането си от Чад въобще не беше влизал при Виктор. Завари нов, огромен и бляскав джубокс, както и великолепна машина за еспресо с аеродинамична форма и лъскави хромирани части. По всичко личеше, че заведението продължава да преуспява. Серве стисна ръката на Виктор над китката за поздрав и стоически понесе буйната прегръдка на дебелата готвачка. Следобед тук винаги беше празно. Двама търговски пътници си пиеха кафето след окъснелия си обяд, рошава клошарка пестеливо отпиваше на тезгяха от чаша червено вино. Серве седна на една маса и си поръча сандвич на сервитьора с престъпната физиономия. От трите седмици, които бе прекарал затворен в един хангар в покрайнините на Фор Лами, в очакване да бъде освободен от френските власти, три седмици на принудително бездействие, горещина и влага, на безконечно пляскане на карти с един нервен редактор от „Жьон Африк“, на постоянно безсъние, на отегчение и на досада, му бе останала само притъпена, всепоглъщаща и смътна умора.
Обърна глава и видя една самотна посетителка, седнала настрани, облечена в тясна рокля, която разголваше почти целите й крака, но беше закопчана чак до врата. Рижите й коси грееха в полумрака.
— Какво става, вече не се ли познаваме? — запита Серве.
Мириам го погледна безжизнено и бегло му се усмихна.
— Здравей.
Серве се намръщи.
— Какво се е случило?
— Нищо. Ти как си?
— Много съм добре — отвърна той, стана със сандвича в ръка и се отправи към нейната маса. — Може ли?
Не дочака отговора й и седна. Мириам стоеше с наведена глава и въртеше в ръце чаша вишновка. Наоколо стана необичайно тихо.
— Е, хайде, какво ще ми разкажеш? — запита весело Серве.
Тя поклати глава.
— Нищо особено.
Серве осъзна, че никога по-рано не я бе виждал без деколте. Винаги се беше гордяла с прелестите на бялата си напудрена гръд.
Той я изгледа мълчаливо, после запита:
— Нещо неприятно ли?
Тя вдигна раздразнено глава.
— Какви ги дрънкаш? Нищо няма, абсолютно нищо.
Погледът й за миг се задържа над рамото му, после отново се сведе надолу. Серве бързо се обърна и срещна ледения поглед на Виктор. Вече знаеше защо Мириам не показва гърдите си и можеше напълно спокойно да се възхищава на новата машина за еспресо.
Серве реши да си легне рано и съобщи на Люс, че няма да се срещат тая вечер. Прибра се на улица Фалгиер още в деветнайсет часа. Отсъствието на Щайнер от малкия ресторант го изненада.
— Щайнер вече нахрани ли се?
Съдържателят вдигна рамене.
— От десет дни не е идвал.
Серве тръгна замислен към улица Дюто.
Себастиен Щайнер му отвори веднага. Беше по халат, бледен и изморен. От жилището се носеше миризма на спарено и неприятен дъх на етер, долиташе приглушен лай, примесен с жално скимтене.
— Не ви видях в ресторанта и реших…
Той спря. Към вратата пълзеше Далила. Задницата й бе превързана и вдървена, а лапите й се влачеха по паркета и оставяха след себе си малки капчици кръв. От продължителното триене се бяха превърнали в живи рани. Кучето се задъхваше, правеше огромни усилия, държеше муцуната си широко отворена, езикът му висеше. Когато позна Серве, вдигна предни лапи с радостен лай, но падна на една страна и опитвайки да се изправи, се прекатури на земята.
— Трябва да я вземете на ръце — каза Щайнер.
Серве вдигна кучето и то го лизна по лицето.
Седнаха в хола. Далила заспа на коленете на Серве. С безизразен глас Щайнер разказа с няколко думи какво се беше случило.
— Ще може ли пак да ходи, или не? — запита Серве.
— Не се знае, трябва да се изчака.
— Колко?
— Най-малко два-три месеца.
Серве погледна надолу към сгушилото се куче, чиито задни крака с откритите си рани висяха безжизнено и независимо от тялото.
— Би трябвало да им се направят чорапки — каза Щайнер, — за да се пазят, но…
Той млъкна и стана, за да вземе лулата си от отрупаното с листове, с книги и тефтери бюро.