— Работите ли в момента? — запита Серве.
Щайнер кимна.
— Да, напредвам по малко.
Серве го погледна.
— Ако знаех…
Щайнер поклати глава.
— Не говорете глупости. А освен това не е чак толкова страшно. Тя отново ще проходи.
Отгатна тревогата в очите на Серве и се усмихна.
Серве остави кучето и вдигна слушалката.
— Люс, трябват ми чифт чорапки за куче.
— Какво ти трябва?
— Вземи едно такси и ела на улица Дюто деветдесет и осем с плат, игла и конец.
— Това някаква шега ли е?
— Да — отвърна Серве, — малка шега.
III
Таксито заобиколи Порт Сен Клу, тръгна по улица Мишел Анж и спря на ъгъла с тясната уличка Паран дьо Розан, където се издигаше висока модерна сграда с бледозелена облицовка, напомняща обществена къпалия. Надин плати на шофьора, отвори чадъра си и изтича под проливния дъжд до входа на зданието. Мишел Бание живееше в една гарсониера на осмия етаж. Надин намери външната врата открехната, поколеба се и влезе. По тъмния мокет се валяха книги, списания и обувки. На ниска масичка имаше остатъци от ядене и два препълнени с угарки пепелника. Надин остави чадъра и влезе по-навътре в стаята. На разхвърляното легло спеше гола млада жена, прегърнала възглавница, върху която се разстилаха дългите й руси коси. Дишането ритмично вдлъбваше корема й и издуваше малките й гърди. Надин се загледа в нея за миг, после тръгна към една врата и я отвори.
Мишел Бание се къпеше. Седнал във водата, която му стигаше до мишниците, с кацнали на носа очила с дебели стъкла, четеше „Веселото познание“ от Ницше. Щом забеляза Надин, вдигна глава.
— Идваш точно навреме. Тъкмо се питах дали няма да се наложи да си правя сам кафето. Оная глупачка там нищо не може. Ти как я караш?
— Средна работа. А ти?
— Горе-долу.
— Работиш ли?
— Ами работя. Трябваше да снимам филма на Льору, но го отложиха.
Той остави книгата, стана и стъпи на плочките. От тялото му се стичаше вода.
— Подай ми, моля те, онзи пешкир.
Надин му подаде пешкира, който той уви около кръста си и тръгна към стаята. Последва го. Беше нисък и набит, със залепнали по раменете дълги мокри коси.
— Май доста време не сме се виждали… година или две?
— Мисля, че няма две — каза Надин.
Мишел Бание беше първи асистент-режисьор във филма „Утре ще видим“. След снимките въобще не се бяха срещали.
— Къде ти е кухнята? — запита Надин.
Бание се почеса по главата.
— Точно и аз се чудех. Толкова рядко ходя там… Чакай, трябва да е насам.
Отвори една врата — беше на килера.
— Виж ти! Значи е другата.
Наистина беше другата. Докато той наливаше водата, Надин нагласи кафеварката и филтъра.
— Мога ли да направя нещо за теб? — запита той, след като пусна газта, и затърси безуспешно кибрит.
— Нямаш ли някоя дребна роля?
Газта свистеше силно, миризмата ставаше все по-осезаема. Бание намери една запалка, щракна я и направи малка експлозия.
— По дяволите! — извика той и размаха ръце. — Засега не виждам нищо. Във филма на Льору ще има, но няма да е веднага.
— Как се казва?
— „Тихи стъпки“… Между другото, не е лош.
— Кой ще играе?
— Лакомб и малката Клод Ландр, спомняш ли си? Снима се в нашия филм.
— А, да, спомням си. Кога ще бъдат снимките?
— Някъде към средата на август.
— При случай, имай ме предвид.
— Добре.
Двамата седнаха на ниската масичка с кафето.
— Тук е отвратително — каза Бание, като че ли за пръв път установяваше това. После отпи от кафето и кимна одобрително: — Никак не е лошо. А за озвучаване нищо ли няма?
— В момента нищо.
— Познаваш ли Валмон?
— Не, никога не съм работила с него.
— Обади му се. Търси някого за Джейн Фонда.
— Добре.
Мишел Бание запали цигара и погледна към заспалото момиче.
— Как се казва? — запита Надин.
Той вдигна рамене.
— Не знам, но е сладка.
Ив Валмон, който ръководеше една от четирите най-големи студии за дублиране и синхронизация, направи пробно прослушване на Надин и я нае, за да дублира Джейн Фонда в последния й филм.
Мъжът беше в износено палто, с изгубил цвета си шал и със сива шапка върху прошарената си коса. Бутна почтително вратата на архива с пръст и застана пред бюрото, където Люс проверяваше купчина бордера.