— Кажете, моля?
Мъжът се изкашля и избърса тънките си мустачки с жълта кърпа.
— Изпраща ме „Пентхаус“. Имаме нужда от снимки на стриптийз.
Люс погледна мъжа, кимна и стана, за да отвори две чекмеджета.
— Всичко, което имаме, е тук.
Мъжът й отправи беззъба усмивка.
— Благодаря, госпожице.
Остави на металния шкаф зелената си найлонова папка и отвори първия класьор.
Беше шест и половина вечерта. От съседната лаборатория се чуваше вече приглушен говор: настъпваше моментът за „изстрелването“ на вечерните събития. Гоцоли подготвяше подпечатаните си пликове, предназначени за петдесет и четиримата чуждестранни представители на агенцията. Виолен се гримираше пред огледалото и се чудеше дали да не върже тенекия на оня млад слагач, с когото се беше запознала същата сутрин в метрото и който я бе поканил на вечеря „при приятели“.
Люс прибра папката, подреди бюрото си и сложи цигарите и запалката в чантата си.
— Много съжалявам, но в седем без петнайсет затваряме архива.
Старецът се обърна леко зачервен.
— Свършвам, госпожице.
Бутна обратно чекмеджето и взе папката си под мишница.
— Пак ще дойда. Не съм сигурен, че намерих това, което ни трябва.
Люс го изгледа.
— Добре, но би трябвало все пак да платите това, което отнасяте.
Мъжът спря.
— Какво казахте, моля?
— „Пентхаус“ работи често с нас и, уверявам ви, никога не изпраща хора като вас. Както и да е, искали сте да разглеждате снимки — видяхте ги. Много добре. Но бъдете така любезен да ми върнете двете, които пъхнахте в чантата си.
Мъжът стисна папката до гърдите си с неспокоен поглед. По слепоочията му избиха капчици пот.
— Нещо бъркате, уверявам ви…
После млъкна, наведе очи и не мръдна повече. Люс си даде сметка, че гледа гърдите й. Тя стана.
— Върнете ми снимките и все едно, че нищо не е било.
Мъжът пристъпи към бюрото.
— Бъдете така добра — каза той почти беззвучно с приковани в тялото й очи.
Тя отстъпи една крачка и посегна към телефона.
— Щом не разбирате от дума…
Той скочи с изненадваща бързина и изтръгна слушалката от ръката й.
— Помолих ви да бъдете така добра — каза с жален глас.
Беше оставил папката си; палтото му се бе разтворило. Люс видя, че панталонът му е разкопчан.
— Не се страхувайте! — каза той.
Люс избухна в смях. Мъжът стисна устни, пристъпи още напред и понечи да я хване през кръста.
— Не се стеснявайте от мен! — обади се неочаквано Серве.
Мъжът се обърна обезумял.
— Не! — извика Люс.
Но кракът на Серве вече не можеше да се спре. Мъжът се свлече мълчаливо с посивяло лице, като се държеше за слабините, а от отворената му уста се стичаше тънка струйка слюнка.
— Не виждаш ли, че е болен? — каза Люс. — Знаеш много добре, че има такива хора.
Серве гледаше мъжа с отвращение. Люс се наведе, помогна му да се изправи и му подаде шапката.
— Отивайте си.
Мъжът стоеше неподвижен и разтреперан. Чак тогава Люс забеляза с какво внимание го гледа Серве и как насочва никона. Направи му няколко снимки, много бързо, отстъпвайки назад, за да го хване по-добре в кадър. После седна и сякаш изгуби интерес към случката. Мъжът се изниза през вратата и напусна агенцията.
— Нищо не разбирам — каза Люс.
Серве не помръдна. Тогава тя видя папката на земята, вдигна я и я отвори, за да извади двете снимки. На първата една едра блондинка държеше гърдите си с ръце, а на втората същата жена позираше на улицата, облечена в елегантен костюм. Люс дълго гледа двете снимки, после се доближи до Серве. Клекна до него, хвана го за ръката и я притисна до гръдта си.
— Ти вече си ме гледал, както той ме гледаше, и това ми хареса.
Серве се усмихна.
— Хайде да се оженим, а?
— Какво ще кажеш за утре сутринта?
Той кимна. Люс се притисна до него.
— Всичко свърши, Серве, и го знаеш много добре.
Той я погали по косата.
Вечеряха заедно и Серве закара Люс до улица Верньой. Тя го покани да се качи за едно кафе, но той отказа. Съблече се в миниатюрното си апартаментче, взе един душ и легна. Преди да заспи, си каза, че Серве няма вече да идва да я взема, за да отидат в агенцията.