— Ето какво значи много да се бърза — каза Себастиен Щайнер и задраска целия абзац.
Далила размърда уши и въздъхна. Книгата се оформяше. Вече цели три глави бяха натрупани в единия край на бюрото. Всяка нощ, докато Далила се мотаеше в краката му, Щайнер изписваше по двайсетина страници със ситния си почерк, в който се открояваха огромните главни букви. Бе достигнал до същината на темата и намираше в работата си дълбоко душевно спокойствие, което се предаваше и на Далила. Грижеше се за кучето с педантична точност. След като се посъветва с доктор Вунг, започна да му дава различни витамини, които можеха да помогнат за възстановяването му. С помощта на „Наръчника Марабу за кучета“ приготвяше питателни храни в кухнята, която от петнайсет години му бе служила само за да си прави кафе. Далила вече нямаше болки. Раната напълно бе зараснала и кучето започваше все по-умело да върви на два крака. Видимо унизена от неспособността да сдържа естествените си нужди, тя си беше създала навика да обикаля в такива моменти по плочките в кухнята. Не можеше вече да спи при Щайнер, но лягаше на едно одеяло до леглото му. Всеки ден на разсъмване, когато Щайнер оставяше писалката, изведнъж ставаше необичайно весела. Тогава Щайнер си казваше, че е доволна от него.
Заснета в едър план, Джейн Фонда говореше бавно, думите се ронеха нерешително от устата й. Актрисата умело използуваше близостта на камерата, за да предаде чрез едва забележими трепвания на лицето си всички чувства, изпитвани от героинята. Ролката, на която бяха записани само три изречения, се въртеше вече от половин час. Започваше отново и отново — безспир. Младата жена вдигаше глава, говореше, колебаеше се и пак навеждаше глава. Застанала пред микрофона, без да гледа към лентата, на която течеше текстът, доверявайки се само на играта на актрисата, Надин повтаряше всеки път трите фрази със съвършен синхрон. Ала не бе доволна от изпълнението си. Беше казала на режисьора на дублажа: „И без това вършим тук най-черната работа, поне да се опитаме да я свършим както трябва. След като тя е сметнала за необходимо да изпипа едрия си план, не виждам защо да не го направим и ние.“ След двайсет минути извикаха Валмон, който, за най-голямо учудване на всички, се съгласи с Надин.
— Ето, вече става, видяхте ли? — каза Надин. — Точно тук си поема дъх… не е кой знае колко важно, но всичко идва оттам.
Цифрите се засменяха на екрана, лентата тръгна, появи се картина. Надин произнесе изреченията със стиснати юмруци, възпроизвеждайки не само с гласа си, но и с цялото си тяло играта на актрисата.
— За мен е добре! — каза тонтехникът.
Режисьорът кимна.
— Край!
Озвучаването на филма бе приключило.
В началото на юни Серве напусна улица Фалгиер и се нанесе в нов тристаен апартамент в модерна сграда на улица Асас. Обзаведе го за няколко седмици, когато намираше време да излезе по магазините, и цял един неделен ден прави курсове с колата от едното до другото място, за да пренесе книгите си и някои други лични вещи. В девет часа вечерта хвърли на задната седалка последните дрехи и една изостанала дреболия и седна зад волана, готов за тръгване. Ала не можа да потегли. По отсрещния тротоар се задаваше Себастиен Щайнер, придружен от Далила. Държеше в ръка някакво странно приспособление от каиши, които обхващаха задницата на кучето и я повдигаха нагоре. Далила душеше уличните фенери и тасовете на колите и подтичваше редом с Щайнер, с висящи на сантиметър от уличната настилка задни крака. Свечеряваше се, но Серве реши да рискува и вдигна никона.
С белите си стени и бежовия си мокет новото жилище напомняше апартамента на улица Варен. Серве се тръшна на едно канапе и направи безуспешен опит да се зачете в последния брой на „Зум“. Отиде до телефона, поколеба се, после набра номера на Люс. Никой не се обади. Той затвори, набра „Услуги“ и поиска от дежурната номера на Клод Ландр на улица Турнон 29. Уведомиха го, че в указателя няма абонат с такова име. Той запали цигара и се обади на всички номера, записани на този адрес. Когато чуеше женски глас, питаше:
— Ти ли си, Клод?
А на мъжете казваше:
— Най-добре е да изчезваш. Жена ти знае всичко.
На шестото обаждане отговори Клод Ландр.
— Мъжът ти вкъщи ли е?
— Да. Какво искаш?
— Да бъда с теб.
— Тогава ела на вечеря.
— Добре. Какво да си сложа, връзка ли?
— Чорапи.
— Нямам чорапи.
Серве подаде шлифера си на Мария и влезе в гостната, където един среден на ръст мъж с големи мустаци и несъразмерно чело скочи от мястото си с протегната ръка.