— Господин Мон? Аз съм Марсел Фавар. Клод ей сега ще дойде, отиде при малката. Изглежда, че е сънувала лош сън. Какво ще пиете?
— Мартини — каза Серве, за да не го затруднява.
Фавар натисна звънеца и предаде поръчката на Мария.
— Клод много ми е говорила за вас.
— Така ли?
Замълчаха. Серве напразно търсеше подходяща тема за разговор. Запали цигара, престори се, че невзрачната картина на Брак, която красеше стената, му е направила силно впечатление. Мария поднесе мартинито. Марсел Фавар въздъхна и стана.
— Ще ида да видя какво става.
Когато остана сам, Серве реши да избяга през прозореца. Точно в този момент влезе Клод, забързана и сериозна.
— Здрасти, мръснико! Нямаш късмет и това си е!
— Така ли?
— Ами да, не го ли виждаш, че е тук.
Целуна го набързо по устата и се тръшна в едно кресло.
— Имам добри новини. Филмът ми ще се снима прев август, тая сутрин подписах договора.
— Браво.
— А ти, между другото, си се преместил.
— Откъде знаеш?
— Преди трийсет минути те търсих, за да ти кажа да не идваш.
— И какво?
— Ами попаднах на портиера, който тъкмо чистеше, и ми каза, че си се изпарил.
— Защо не искаше да идвам?
— Горкото ми момче, как ще се скапеш от досада…
Беше права. Вечерята бе дълга, церемониална и отегчителна. Марсел Фавар през цялото време мълча и кима с глава. Хранеше се с голям апетит. Клод и Серве си говореха унило за кино, за театър и за фотография. Десет минути след като сервираха кафето, Серве се измъкна под претекст, че има репортаж рано сутринта. Докато чакаше Мария да донесе шлифера му, размени още няколко думи с Клод и мъжа й в антрето.
— Адресът ти! — каза Клод. — Забрави да ми го дадеш.
Серве го надраска набързо на гърба на един плик.
— Лека нощ.
— Много ми беше приятно — каза Фавар мрачно.
— Чао! — рече Клод.
Когато се прибра на улица Асас, Серве се изкъпа, легна си и веднага заспа. В три часа сутринта се позвъни. Беше Клод.
— Фасулска работа! — каза тя, докато влизаше. — В киното нещата изглеждат трудни, но са прости като фасул. Само трябва да внимаваш да не събориш нощната лампа, когато ставаш.
Съблече мантото си, събу обувките и махна роклята.
— Е, как го намираш? Жалък е, нали?
Серве сви рамене.
— Той въобще не проговори.
— Но, момчето ми, той никога не проговаря. Ама пък като гинеколог е страхотен.
Сутиенът и гащите отидоха при роклята на мокета. Застана съвсем гола, протегна се и се огледа наоколо.
— Много е сладко тука. Мога ли да видя как си се наредил?
Когато на другата сутрин пристигна в агенцията, Серве научи, че го чака някакъв господин на име Жюлиен Биан.
— Що за човек е? — запита той секретарката на Гая.
Тя вдигна рамене.
— Обади се в девет. Казах му, че ще бъдеш тук сутринта; и той дойде половин час след това.
— Къде го покани?
— При Гая. Той няма да идва тая сутрин.
— Добре.
Жюлиен Биан бе нисък и елегантен, на около четирийсет години, с посивели коси и сини очи, с благороден профил и дълги изящни ръце.
Когато видя Серве, той стана от стола си.
— Надявам се, няма да ми се сърдите, че дойдох направо, но повече от петнайсет дни се опитвам да се свържа с вас. Казаха ми, че сте били затворен някъде в Африка — не можах да разбера добре.
— В Чад — рече Серве. — Седнете.
Видя една картонена папка за рисунки, която Жюлиен Биан бе облегнал на креслото си. Мъжът кръстоса крака, внимавайки да не измачка панталона си.
— Аз съм директор на една картинна галерия — каза той с равен глас — от почти петнайсет години, но напоследък не намирам картини.
Серве сви вежди.
— Няма ли вече художници?
— О, художници не липсват, но нямам никакво желание да излагам това, което рисуват те. Аз имам свое схващане за изкуството — казват ми, че било остаряло, — което не ми позволява да излагам каквото ми попадне. Смятам, че една картина трябва да изразява това, което днес никой художник няма желание да изрази. Може би греша, но не разбирам нищо от това, което днес се пише за живописта. Щом вляза в някоя от галериите наоколо, не виждам друго освен псевдоимпресионизъм за възрастни дами, долнопробен неосюрреализъм или абстракционизъм. Бях решил да затворя галерията си. Вече не държах толкова на нея. И тогава в едно бразилско списание ми попадна ей това. — Той отвори картонената папка и извади изрезка, която подаде на Серве. Беше мъртвата чилийка с бомбето. Жюлиен Биан поклати глава.