Теодор Драйзер
Американска трагедия
Първа книга
I
Здрач — на лятна вечер.
И високи стени на търговски център в американски град от около четиристотин хиляди жители — стени, каквито след време може да останат само като някаква басня.
А на широката улица, сега сравнително безлюдна, групичка от шест души: към петдесетгодишен мъж, нисък, пълен, с бухнала коса, подала се изпод мека черна филцова шапка, съвсем невзрачен човечец, който носеше малък портативен хармониум, каквито обикновено се използват от улични проповедници и певци. С него — жена, около пет години по-млада, по-висока, не толкова широкоплещеста, обаче здраво сложена и енергична, със съвсем неугледно лице и облекло, но все пак не грозна, която с едната ръка водеше седемгодишно момченце, а в другата носеше Библия и няколко книжки с черковни песни. Заедно с тези тримата, ала самостоятелно, по-отзад, вървяха момиче на петнадесет години, момче на дванадесет и още едно момиче на девет; вървяха по стъпките на другите послушно, но без особено въодушевление.
Беше горещо, обаче с някаква сладостна притома във всичко.
Голямата улица, по която вървяха, пресичаше под прав ъгъл друга, подобна на планински пролом с плъпнала по нея гмеж от хора, коли и разни трамваи, които дрънкаха със звънците си и напредваха колкото могат сред бързо движещите се потоци автомобили. Ала за малката групичка като че ли не съществуваше нищо друго, освен поставената цел да си пробие път между надпреварващите се върволици превозни средства и пешаци, устремили се край тях.
Когато стигнаха следващата пресечка от другата страна на втора голяма улица (всъщност само някакъв проход между две високи огради), където нямаше сега никакъв живот, мъжът свали на земята хармониума, а жената веднага го отвори и нагласи поставката за ноти, върху която сложи широка плоска песнарка. Сетне подаде Библията на мъжа и се дръпна назад да застане до него, а дванадесетгодишното момче сложи пред хармониума сгъваемо столче. Мъжът — в случая бащата на семейството — се огледа с привидна дълбока самоувереност и оповести като че ли без да го интересува дали изобщо има слушатели, или не:
— Първо, ще изпеем хвалебна песен, тъй че всеки, който би пожелал да прослави господа, може да се присъедини към нас. Ако обичаш, Хестър!
При тези думи най-голямото момиче, което досега се беше мъчило да изглежда колкото може по-безучастно и по-равнодушно, отпусна доста стройната си, но още неоформила се снага върху сгъваемото столче, запрелиства песнарката и натисна педалите на меховете, а майка му промълви:
— Струва ми се, че би било хубаво да изпеем тази вечер двадесет и седма песен: „Как сладка е утехата на божията любов“.
По това време завръщащите се по домовете си граждани с различно положение и житейско поприще, забелязали групичката да се нарежда по този начин, нерешително се забавяха за миг, за да я погледнат под око, или се поспираха, за да разберат какво всъщност правят тези хора. Това двоумение мъжът явно счете за проява на внимание, макар мимолетно, възползва се от него и им заговори, сякаш се бяха събрали специално за да го слушат:
— Да изпеем тогава всички заедно двадесет и седмата: „Как сладка е утехата на божията любов“.
Момичето засвири мелодията на хармониума, от който се разнесоха слаби, но верни тонове; същевременно доста високото му сопрано се сля със сопраното на майката и с доста съмнителния баритон на бащата. Другите деца записукаха слабосилно заедно с тях, след като момчето и момичето си взеха песнарки от купчинката, оставена върху хармониума. Докато те пееха, безличните и равнодушни улични слушатели зяпаха, привлечени от странната гледка на това посредствено семейство, публично издигнало в хор гласа си против безкрайния скептицизъм и безразличие на живота. Едни от тях ги занимаваше или трогваше доста безучастната и неотговаряща на обстановката фигура на момичето пред хармониума, други — непрактичният и нескопосан вид на бащата, чиито малодушни сини очи и сравнително отпуснатата и бедно облечена фигура говореха повече от всичко друго за несполука. В цялата група само майката излъчваше онази сила и твърдост, които, колкото и да са слепи и погрешни, се борят за самосъхранение, ако не и за успех в живота. Тя повече от всеки друг между тях изпъкваше с простото си и все пак вдъхващо почит изражение на убеденост. Ако я бяхте погледали, с песнарката в отпуснатата ръка, с поглед, насочен право напред в пространството, щяхте да кажете: „Да, ето една жена, която, каквито и да са недостатъците й, се придържа в постъпките си колкото може до онова, в което вярва.“ Някаква упорита, войнстваща вяра в мъдростта и милостта на тази определена непреодолима и бдителна сила, която тя прогласяваше, се четеше във всяка нейна черта и движение.