Шадоу се замисли как е възможно да направиш така, че луната сякаш да слезе от небето и да се превърне в сребърен долар, и какво кара една жена да стане от гроба и да прекоси града, за да си поговори с теб.
— Нали тук е прекрасно? — попита Уензди, когато излезе от мъжката тоалетна. Ръцете му още бяха мокри и той ги подсуша-ваше с носна кърпа. — Свършили са им хартиените салфетки.
Беше се преоблякъл. Сега бе в тъмносиня куртка и панталон в същия цвят, със синя плетена вратовръзка, дебел син пуловер, бяла риза и черни обувки. Приличаше на човек от охраната и Шадоу му го каза.
— Какво да отговоря на това, млади момко — рече Уензди и взе кутийка плаващи пластмасови аквариумни рибки („Няма да ви умрат и не е нужно да ги храните!“), — освен да те поздравя за прозорливостта. Какво ще кажеш за Артър Хадок? Артър е хубаво име.
— Прекалено просташко е.
— Е, тогава ти измисли нещо. Хайде да се връщаме в града. Трябва да уцелим най-доброто време за обир на банка и тогава ще разполагам с малко пари за харчене.
— Повечето хора просто ще ги изтеглят от банкомата — отбеляза Шадоу.
— Колкото и да е странно, и аз, горе-долу, смятам да направя това.
Уензди спря на паркинга пред супермаркета точно срещу банката, от другата страна на улицата. Извади от багажника на автомобила металното куфарче, подложка за листове и белезници. Прикачи с тях куфарчето към лявата си китка. Снегът продължаваше да се сипе. После Уензди нахлупи синя фуражка с козирка и закрепи върху горния джоб на куртката ламинирана значка. На фуражката и върху значката пишеше „Охранителна фирма «Секюрити»“. Сложи върху поставката вносните бележки. После се сгърби. Приличаше на опитно ченге в пенсия, дори сякаш му се бе появило и шкембенце.
— А сега — каза той — иди да понапазаруваш на щанда за хранителни продукти, после стой при телефона. Ако някой те попита, чакаш да ти се обади приятелката ти, понеже колата й се е повредила.
— И защо ще ми звъни там?
— А ти откъде ще знаеш?
Уензди си сложи избелели розови наушници. Затвори багажника. По тъмносинята фуражка и наушниците се трупаше сняг.
— Как изглеждам? — попита той.
— Смешен — отговори Шадоу.
— Смешен ли?
— Или може би тъп.
— Хм. Тъп и смешен. Това е добре.
Уензди се усмихна. С наушниците вдъхваше доверие и същевременно изглеждаше забавен, накратко, симпатичен. Пресече улицата и тръгна по тротоара покрай сградата на банката, а Шадоу влезе в преддверието на супермаркета и загледа.
Уензди закачи голяма червена табела, че банкоматът не работи. Отцепи с червена лента и процепа, където се пускаха сумите, внасяни в терзора за през нощта, и отгоре прикрепи с лепенка пресниман на ксерокс надпис. Шадоу го прочете развеселен.
„ЗА ВАШЕ УЛЕСНЕНИЕ — пишеше на него — РАБОТИМ ПО УСЪВЪРШЕНСТВАНЕТО НА АВТОМАТА. ИЗВИНЯВАЙТЕ ЗА ВРЕМЕННОТО НЕУДОБСТВО“.
После Уензди се обърна и застана с лице към улицата. Изглеждаше премръзнал и измъчен.
При банкомата дойде млада жена. Уензди поклати глава и обясни, че не работи. Тя изруга, извини се за ругатнята и забърза по тротоара.
Спря кола и от нея слезе мъж; държеше сиво чувалче и ключ. Шадоу загледа как Уензди се извинява на човека, после го кара да подпише вносната бележка върху поставката, проверява я, издава му усърдно разписка и дълго умува кой от двата екземпляра да му връчи; накрая отвори голямото черно метално куфарче и прибра вътре торбата на мъжа.
Човекът потрепери на снега и запристъпва от крак на крак — явно му се искаше старецът от охраната да приключва по-бързо с тези глупави формалности и той да остави оборота, да се махне от студа и да продължи нататък; после си прибра разписката, качи се в топлия автомобил и подкара нанякъде.
Както стискаше металното куфарче, Уензди пак пресече улицата и си купи кафе от супермаркета.
— Добър ден, млади момко — поздрави той с добродушна като на чичо усмивка, докато минаваше покрай Шадоу. — Студено, а?
Пак се върна от другата страна на улицата и с вида си на добродушен стар охранител със смешни розови наушници продължи да взима сивите чувалчета и пликовете от хората, дошли този съботен следобед да внесат печалбата или оборота.
Шадоу си купи нещо за четене: „Търки Хънтинг“, „Пипъл“ и заради трогателната снимка на Бигарут върху корицата — „Уикли Уърлд Нюс“, после пак погледна през стъклото.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита чернокож мъж с бели мустаци, на средна възраст.
Явно беше управителят.
— Благодаря, но не можете. Чакам да ми се обадят по телефона Колата на приятелката ми се е повредила.