— Знаеш ли защо ти го показвам? — попита Чернобог.
— Не.
— Това е светът такъв, какъвто е. Това е истинският свят. Той е там, зад тази витрина.
Тръгнаха бавно през стая с цвят на кръв, пълна със стари музикални инструменти, с огромни тръби за орган и с нещо като грамадни медни казани за варене на алкохол, но без алкохол.
— Къде отиваме? — попита Шадоу.
— На въртележката — отговори Чернобог.
— Но нали вече подминахме десетина пъти знаците за въртележката.
— Той следва своя си път. Движим се по спирала. Най-бързият път понякога е и най-дългият.
Краката на Шадоу започваха да го болят и това му се стори изключително неправдоподобно.
Една механична машина свиреше „Градината на октопода“59 — намираше се в стая, висока няколко етажа, и средата на стаята бе запълнена изцяло от макет на голямо черно животно като кит с макет в естествени размери на кораб, вместен в огромната му паст от фибростъкло. Оттам отидоха в Залата на пътешествията, където видяха колата, покрита с керемиди, пуснатото в действие изобретение на Руб Голдбърг60 и ръждясали реклами за Бирмански сапун за бръснене по стената61.
Животът е тежък
Животът е труд и тегоби
Не допускайте да
брадясате
Бирмански сапун за бръснене
пишеше на едната, а на другата:
Той предприе изпреварване
Пътят беше със завой
Оттук нататък единственият приятел
на предприемача
е Бирманският сапун
и вече бяха слезли в долния край на наклона и пред тях изникна количка със сладолед. Уж работеше, но момичето зад нея ги изгледа така, сякаш е затворено, затова те го подминаха и влязоха в пицарията, която беше празна, ако не се броеше възрастният чернокож в ярък кариран костюм и патешкожълти ръкавици. Беше дребен, както са дребни старци, които сякаш са се смалили през годините, ядеше огромна мелба с много топки сладолед и пиеше свръхголяма чаша кафе. В пепелника пред него тлееше пурета.
— Три кафета — каза Уензди на Шадоу. После отиде в тоалетната.
Шадоу купи кафетата и ги отнесе при Чернобог, който беше седнал при възрастния негър и пушеше някак потайно, сякаш се страхуваше да не го хванат. Чернокожият си играеше щастливо с мелбата и почти не обръщаше внимание на пуретата, но когато Шадоу се приближи, я взе, всмукна дълбоко от дима и издиша две колелца, първото голямо, второто по-малко — то мина точно през първото, после се ухили, сякаш приятно изненадан от самия себе си.
— Това, Шадоу, е господин Нанси — представи го Чернобог. Старецът се изправи и протегна дясната си ръка в жълта ръкавица.
— Радвам се да се запознаем — заяви той с ослепителна усмивка. — Знам кой би трябвало да сте. Работите при едноокото копеле, нали?
Говореше малко носово, с лека следа от диалект, вероятно карибски.
— Работя при господин Уензди — потвърди Шадоу. — Да. Моля, седнете.
Чернобог си дръпна от цигарата.
— Смятам — заяви той мрачно, — че такива като нас обичаме толкова много цигарите, понеже те ни напомнят за жертвоприношенията, принасяни в наша прослава, така че димът да се извиси и да донесе одобрението и благоволението ни.
— На мен не са ми принасяли никакви жертви — оплака се Нанси. — Можех да се надявам най-много да ми оставят плодове, които да изям, понякога задушено яре с подправки, нещо лепкаво и студено за пиене и някоя цицеста бабичка, която да ми прави компания.
Той се усмихна, при което се видяха белите му зъби, и намигна на Шадоу.
— Напоследък нямаме нищо — рече Чернобог с все същото изражение.
— Е, аз не получавам толкова много плодове, както едно време — вметна с блеснали очи господин Нанси. — Но нищо на тоя свят не може да се мери с цицеста бабичка. Някои разправят, че първо трябвало да си огледаш плячката, но аз ви казвам, само цицеста жена може да ми подпали фитила в студена сутрин.
Нанси нададе свистящ, тътнещ, добродушен смях и Шадоу усети, че въпреки всичко той му е симпатичен.
Уензди се върна от тоалетната и се ръкува с Нанси.
— Искаш ли нещо за ядене, Шадоу? Пица? Или сандвич?
— Не съм гладен — отговори Шадоу.
— Нека ти кажа нещо — намеси се господин Нанси. — Може да мине много време, докато се нахраниш отново. Ако някой ти предлага храна, приеми я. Вече не съм млад, както едно време, но от мен да го знаеш: никога не отхвърляй възможността да се изпикаеш, да се нахраниш или да подремнеш половин час. Слушаш ли ме?
— Да. Но наистина не съм гладен.
— Едър мъж си — отбеляза Нанси, втренчил старите си махагонови очи в светлосивите очи на Шадоу, — много вода побираш, но съм длъжен да ти кажа, че не ми се виждаш особено умен. Имам син, глупав е като човек, който си е купил глупостта на разпродажба, където плащаш едно, а получаваш две, и ти ми напомняш за него.
60
Руб Голдбърг (1883–1970), американски карикатурист и автор на комикси, първоначално работи като инженер. — Б. пр.
61
През 1925 г. производителите му за пръв път слагат по американските пътища шеговити реклами, предвестници на днешните билбордове. — Б. пр.