– Айде стига бе, Престън – възмущавам се. – Това няма нищо общо.
– Как да няма бе, нали съм го виждал в службата, говори по телефона с шефа и си върти в ръцете свещник менора. А миналия декември домъкна в офиса елха за Ханука, копелето му мръсно – разказва Престън, внезапно оживен.
– А ти си въртиш гъза, Престън – засичам го спокойно.
– Не менора, а гъза си въртиш.
– Абе, Бейтмън, да ида ли да поръчам на Фреди от бара да ти изпържи няколко картофени палачинки, а? – Престън е истински разтревожен. – Дето евреите им викат латкес?
– Не ща – отвръщам му. – Но ти внимавай с антисемитските изказвания.
Гласът на разума. Прайс се навежда напред, за да ме потупа по гърба.
– Доброто комшийче, а?
– Да, доброто комшийче, което според теб разрешило на някакъв британец, аналитик по корпоративни финанси, да му пръсне задника – иронизирам го аз.
– Казах само, че си гласът на разума – хили се Прайс.
– Не съм казвал, че не си педал.
– Или дървен философ – добавя Престън.
– Точно така. – Впервам очи право в Прайс. – Питай Мередит дали съм педераст. Ще ти каже, ако успее да извади оная ми работа от устата си.
– Мередит е пачавра – обяснява Прайс, без да е особено засегнат. – Затова ѝ теглих шута.
– Ей, пичове, слушайте да ви разкажа един виц – потрива ръце Престън.
– Престън – казва му Прайс, – ти целият си един виц. Знаеш, че не си поканен на вечеря. Впрочем имаш готино сако, не се връзва с панталона, обаче цветовете се допълват.
– Голям мръсник си бил бе, Прайс, чак ме заболя сърцето – отговаря му подигравателно Престън. – Няма значение, слушайте сега: значи Джон Фицджералд Кенеди и Пърл Бейли се запознават на някакъв прием и отиват в Овалния кабинет да се изчукат. Чукат се те веднъж и на Кенеди му се доспива и... – Престън спира. – Уф, чакайте сега да се сетя как беше... А, да, Пърл Бейли му казва: "Абе, господин президент, искам още веднъж", а той ѝ вика: "Сега ще си подремна, пък след половин час... – Престън пак спира, съвсем объркан. – ...не, след час май беше... нищо де, след половин час, значи, ще се събудя и пак ще го направим, но през това време с едната ръка трябва да ме държиш за патката, а с другата за ташаците." Тя казва: "Окей", обаче защо трябва с едната ръка да ви държа за патката, а... с другата за ташаците..." – Престън забелязва, че Ван Патън се разсейва, като драска нещо по салфетката.
– Ей, Ван Патън, слушаш ли ме?
– Слушам бе – раздразнено отвръща Ван Патън. – Давай по-бързичко към края. Едната ръка на патката, другата – на ташаците, е ѝ?
Луис Карутърс все още стърчи до бара и чака да му налеят нещо за пиене. Сега пък ми се струва, че копринената му вратовръзка е от "Агнес Би". Не се вижда добре.
– Да, ама аз не слушам – обажда се Прайс.
– И той ѝ казва: "Ами защото..."
Престън пак запецва и поглежда към мен.
– Не ме гледай – казвам му. – Не аз разказвам виц.
– И той казва... уф, изхвърча ми от акъла.
– Това ли е краят? Изхвърча ми от акъла? – пита Макдърмот.
– Не бе, казва ѝ той: "Ами защото..." – Престън слага ръка на челото си и се замисля. – Уф, направо не ми се вярва, че мога да го забравя...
– О, Престън – въздъхва Прайс. – Ти си едно страхотно тъпо копеле.
– Изхвърча ми от акъла? – обръща се към мен Крейг.
– Абе нещо не мога да схвана.
– Ааа, да бе, да – извиква Престън. – Сетих се. "Защото последния път, когато чуках негърка, ми сви портфейла."
И избухва в смях. След няколко мига мълчание всички започват да се смеят с изключение на мен.
– Точно така, това беше краят – гордо и с облекчение заявява Престън.
Ван Патън го приветства с вдигнат нагоре палец. Дори Прайс се смее.
– Мамка му – казвам, – това е ужасно.
– Защо? – пита Престън. – Ташаклийско е.
– Вярно, Бейтмън – добавя Макдърмот. – Я се усмихни.
– О, забравих бе. Бейтмън ходи с някоя от Американския съюз на цветнокожите – майтапи се Прайс. – Какво не ти харесва във вица?
– Не е смешен – отговарям му. – Расистки е.
– Ужасно копеле си, Бейтмън – казва Престън. – Трябва да спреш да четеш биографиите на Тед Бънди. – Престън се изправя и поглежда "Ролекс"-а си. – Е, момчета, трябва да изчезвам. Ще се видим утре.
– Да, пак по ракиено време, в същата кръчма – уточнява Ван Патън.
Престън се навежда още веднъж, преди да си тръгне.
– Защото последния път, когато чуках негърка, ми сви портфейла.
– Добре де, разбрах, разбрах – избутвам го с ръце.
– Запомнете, момчета: малко са нещата в живота, които действат така добре, както "Кенууд".
Престън най-сетне се разкарва.
– Ябадабадуу – извиква Ван Патън.
– Абе не ви ли се струва, че пещерният човек е имал повече мозък в главата си от нас? – пита Макдърмот.