Госпожица Добри обноски (Джудит Мартин)
" Нещата се разпадаха, но на кого ли му пукаше? "
"Токинг Хедс"
Майтапи
НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ е надраскал някой с кървавочервени букви върху фасадата на "Кемикъл Банк" недалеч от ъгъла на Единайсета улица и Първо авеню, а ярките букви са достатъчно едри, за да се забележат от задната седалка на таксито, провиращо се между автомобилите на излизане от Уолстрийт, обаче точно когато Тимъти Прайс съзира надписа, един автобус се изравнява с колата, та изрисуваната на него реклама за "Клетниците"[1] скрива всичко от погледа му, но на Прайс, който работи за "Пиърс енд Пиърс" и е на двайсет и шест, сякаш не му пука, защото казва на шофьора, че ще му даде пет долара, ако надуе радиото – по УКВ-то са пуснали Be my baby, – а таксиджията, чернокож неамериканец, само това и чака.
– Аз съм находчив – говори си Прайс. – Творческа личност съм, млад, безскрупулен, адски навит, адски печен. Накратко казано, обществото не може да си позволи да ме изгуби. Аз съм част от актива му.
Поуспокоява се, продължава да зяпа през мръсния прозорец на таксито, загледан може би в думата СТРАХ, изпръскана с червен спрей върху фасадата на "Макдоналдс" на ъгъла на Четвърта улица и Седмо авеню.
– Абе, както и да го сучеш, факт си е, че на никой не му дреме за бачкането, всеки си мрази работата и аз мразя моята, а и ти си ми казвал, че ненавиждаш твоята. Обаче какво да правя? Да се върна в Лос Анджелис ли? Няма да стане. Затова ли се преместих от Калифорнийския университет в Станфърд? Та мисълта ми е само аз ли смятам, че не печелим достатъчно пари?
Като във филм отнякъде изскача друг автобус и друга реклама на "Клетниците" скрива думата – определено не е предишният автобус, защото на тази реклама някой е написал ПУТКА върху лицето на Епонин. Тим си ги реди, без много да му мисли.
– Тук имам собствен апартамент. Имам си и жилище в Хамптънс, мамка му.
– Родители, копеле. Родители трябват.
– Изплащам си им го. Абе дай му жега на това шибано радио – подхвърля той между другото на шофьора, от говорителите все още гърми парче на "Кристалс".
– Не може повече – май отвръща таксиджията.
Тимъти не го и поглежда, ами продължава раздразнено:
– Само да сложат блаупунктове в такситата, и оставам да живея в тоя град. Защо не инсталират О Де Ем Три или О Де Це Две, или някоя друга стереосистема, а? – Тонът му става по-кротък.
– Една от двете. Хипарска работа, приятелче, много хипарска.
Сваля от врата си слушалките на уокмена, който изглежда скъп, и подхваща:
– Ама наистина, така мразя да се оплаквам – и от боклуците, и от болестите, и от този мръсен град, който е абсолютна кочина, и ти го знаеш, и аз го знам... – не спира да нарежда той, докато отваря новото си куфарче от телешка кожа, което си е купил от "Д. Ф. Сандърс". Слага уокмена вътре до мобилния "Панасоник" (преди имаше "НЕК 9000 Порта") и измъква днешен вестник. – Глей сега какво има в един-единствен брой... ммм... удушени фотомодели, бебета, хвърлени от покрива, убити деца в метрото, митинг на комунисти, очистен бос на мафията, някакви нацисти... – разлиства страниците с настървение.
– ...бейзболисти, хванали СПИН, пак някакви мафиотски лайна, бездомници, всякакви маниаци, педерасти мрат като мухи по улиците, жени износват чужди деца, отлага се представление на някаква сапунена опера, хлапетии нахлули в зоопарк и изгорили живи сума ти животни, като преди това ги измъчвали, пак нацисти... и най-смешното е, че всичко това става в този град, не някъде другаде, а точно тук... о, чакай, я виж, още има за нацистите, безизходица, задръстване, някакви търговци на бебета, на черно, разбира се, заразени със СПИН бебета, къща, рухнала върху дете, а – срутил се и един мост...
Гласът му внезапно секва, той впива поглед в един просяк на ъгъла на Втора и Пето авеню, поема дълбоко дъх и казва тихо:
– Двайсет и четвъртият, който виждам днес. Все си ги броя.
След малко, без да се обръща назад, пита:
– Защо не носиш онзи тъмносин блейзер със сивите панталони?