– Мамка му, дано не е пак оня идиот Престън – въздъхва Прайс.
– Ааа, не, не – отвръща Ван Патън със злокобен глас.
Още не ни вижда.
– Виктор Пауъл? Пол Оуен? – питам разтревожено.
– Двайсет и четири годишен и струва, да кажем, отблъскващо количество мангизи – насочва ни Ван Патън и се подсмихва хитро. Онзи явно го забелязва, защото се ухилва толкова широко, че чак зъбите му ще изпадат. – Абсолютен лайнар.
Проточвам врат, но не мога да видя нищо.
– А, сигурно е Скот Монтгомъри – казва Прайс. – Нали? Скот Монтгомъри е.
– Може и той да е – дразни го Ван Патън.
– Скот Монтгомъри, това джудже – презрително казва Прайс.
– Браво, Прайс – хвали го Ван Патън. – Ти си безценен.
– Гледай само как ще му се израдвам. – Прайс се извръща. – Все едно че виждам земляк от Джорджия.
– Леле – обажда се Макдърмот, – само как се е издокарал, ще получа стрес.
– Аз вече получих – добавя Прайс. – Тоест стреснах се.
– Ау – включвам се и аз, – какво елегантно морскосиньо!
– Какво фино каре – шепне Ван Патън.
– Малко е прекалил с бежовото – констатира Прайс.
– Ето го, идва – поизправям се аз на стола.
Скот Монтгомъри приближава сепарето ни, облечен в двуреден тъмносин блейзер с копчета, имитиращи черупка на костенурка, раирана риза от парен, мачкан памук, поръбена с изпъкващи червени конци, крещяща копринена вратовръзка с бели, сини и червени шарки от "Хюго Бос" и тъмновиолетови вълнени панталони от "Лазо" с четири басти отпред и срязани под ъгъл джобове. В ръката си носи чаша шампанско, която подава на момичето с него. Тя прилича на фотомодел: откъм цици – горе-долу, задник – никакъв, дълги крака. Облякла е пола от вълнен креп и велурено елече от кашмир, през свитата ѝ ръка е преметнато велурено палто, също от кашмир – всичко от "Луис Дел'Олио". Обувки с високи токчета от "Сузън Бенис Уорън Едуардс". Очила от "Ален Микли". Чанта от пресована кожа "Хермес".
– Здрасти, аверчета. Как я карате? – Монтгомъри говори с тежък акцент, характерен за Джорджия. – Т'ва е Ники. Ники, т'ва е Макдоналд, т'ва – Ван Бурън, Бейтмън.
– Страхотен тен имаш бе – и гус'ин Прайс.
Той се здрависва само с Тимъти, после си взема чашата с уиски от Ники. Тя се усмихва учтиво като някакъв робот, навярно не знае английски.
– Монтгомъри – заговаря го Прайс съвсем спокойно, без да откъсва очи от Ники. – Какво става с теб?
– Гле'ам, аверчета, че сте се уредили със супермаса.
Показа'а ли ви сметката? Майтапя се бе.
– Слушай, Монтгомъри – продължава Прайс, втренчен в Ники, с учтив тон, сякаш говори на някой непознат.
– Кога ще те пробвам на скуош?
– Обади ми се – разсеяно отговаря Монтгомъри, докато оглежда ресторанта. – Тва там не е ли Тайсън бе? Ето ти една визитка.
– Чудно! – Прайс прибира картичката в джоба си. – Какво ще кажеш за четвъртък?
– Не мога. Утре отивам в Далас, но... – Монтгомъри вече си тръгва, за да не изпусне някой друг, и придърпва Ники със себе си. – Дру'ата седмица може.
Ники ми се усмихва, после свежда поглед към пода – от розови и сини варовикови плочи, подредени в триъгълни шарки, – сякаш там, долу бе отговорът, обяснението, причината защо се влачи с Монтгомъри. Разсеяно се питам дали не е по-възрастна от него и дали не се опитва да флиртува с мен.
– Ще се видим по-късно – казва Прайс.
– Да, да, аверчета...
Монтгомъри вече е насред ресторанта. Ники се промушва между масите след него. Сбъркал съм – има си задниче момичето.
– Осемстотин милиона – Макдърмот подсвирва и клати глава.
– Завършил ли е колеж? – питам.
– Ха познай кой – казва Прайс.
– "Ролинс"[9]? – гадая аз.
– Дръж се да не паднеш – предупреждава ме Макдърмот. – "Хамдън-Сидни"[10].
– Eгa ти паразита, голям смотаняк е – заключава Ван Патън.
– Да, ама струва осемстотин милиона – повтаря натъртено Макдърмот.
– Иди тогава да му направиш един минет, та да млъкнеш най-после – сопва му се Прайс. – Седнал да ми се превъзнася по някакво джудже!
– Обаче гаджето си го биваше – отбелязвам.
– Ааа, супер е – съгласява се Макдърмот.
– Дума да няма – кима Прайс утвърдително, но със злоба.
– Абе – опечалено казва Ван Патън, – аз я познавам тая.
– Ай стига бе! – възкликваме всички в хор.
– И къде я забърса, в "Тунела" ли? – заяждам го.
– Не – отговаря той и отпива от чашата си. – Фотомодел е. Не яде нищо, пълна алкохоличка, адски нервна кучка. Сто процента французойка.
– Ще ме умориш от смях бе – прекъсвам го, но не съм много сигурен лъже ли, или не.
– Да чукнем басче, искаш ли?
– И какво от това? – свива рамене Макдърмот. – Ще го отнесе като бръмбар сламка.