– Нищо де, повикай я – настоява Ван Патън. – Поискай и чаша вода или "Корона", или нещо друго.
– Защо пък точно нея?
Въпросът ми не е отправен към някого конкретно. Картичката ми лежи на масата до ваза от синьо стъкло с орхидея, никой не ѝ обръща внимание. Вземам я внимателно и я прибирам в портфейла си.
– Много прилича на онова гадже, дето работи на щанда на Жоржет Клингър в "Блумингдейл" – обяснява Ван Патън. – Викнете я бе.
– Иска ли някой пица, или не? – нервничи Макдърмот.
– Как разбра? – питам Ван Патън.
– Оттам купувам парфюми за Кейт – отговаря ми той.
Прайс започва да маха с ръце и привлича вниманието на всички ни.
– Абе да не би да съм забравил да ви кажа, че Монтгомъри е джудже?
– Коя е Кейт? – питам.
– Кейт е мацето, с което ходи Ван Патън – обяснява Прайс и поглежда назад към масата на Монтгомъри.
– А какво стана, с госпожица Китридж? – питам.
– Да бе – усмихва се Прайс. – Къде ли е Аманда?
– По-кротко бе, пичове. Вярност ли? Как пък не.
– А не се ли боиш, че може да хванеш нещо? – пита го Прайс.
– От кого – от Аманда или от Кейт? – питам.
– Нали се разбрахме, че не можем да се заразим. – Ван Патън повишава глас. – Значиии... майната му. Млъквайте.
– Абе не ви ли казах...
Още четири чаши с "Белини" кацват на масата. Така стават общо осем.
– Уф, писна ми – въздъхва Прайс и се опитва да хване сервитьора, преди да е изчезнал нанякъде.
– Пицичка с цаца... пицичка с цаца. – Макдърмот май си намери мантра за вечерта.
– Скоро ще ни наобиколят страстните иранки – боботи Прайс.
– Нали казахте, че вероятността е нула, точка, нула, нула и не знам колко процента... чувате ли бе? – пита Ван Патън.
– ...пицичка с цаца... пицичка с цаца... – И Макдърмот удря с ръка по масата. – Мамка му, що не ме слушате бе?!
Още не мога да се съвзема от картичката на Монтгомъри – елегантния цвят и плътността на хартията, шрифта, печата. Посягам с юмрук срещу Крейг, като да го ударя, и се разкрещявам:
– Никой не ще да яде пикливата ти пица с цаца! Пицата трябва да е втасала добре и да прилича малко на хляб, трябва да има мазна коричка, разбра ли? А тук ги правят с тънки кори, защото скапаният главен готвач прекалява с месенето на тестото! Пиците му изсъхват и се трошат! Ясно ли ти е?!
Почервенял от гняв, удрям чашата с коктейла в масата и когато вдигам очи, виждам, че мезетата са вече тук. Стегнатата келнерка е застанала до масата и ме гледа и втренчено. Избърсвам с ръка лицето си и ѝ се усмихвам дружески. Тя не помръдва, зяпнала ме е, сякаш съм някакво чудовище (всъщност изглежда уплашена). Обръщам се към Прайс (за какво, за помощ ли?), а той потупва джоба на сакото си и промърморва:
– Пури.
– Не мисля, че са трошливи – плахо отбелязва Макдърмот.
– Сладурче – казвам, без да му обръщам внимание, хващам келнерката за ръката и я придърпвам към мен. Тя се опъва, но ѝ се усмихвам и пристъпва малко по-близо.
– Сега ние тук ще похапнем богато... – започвам да ѝ обяснявам.
– Ама аз не съм поръчал това – възмущава се Ван Патън, вперил очи в чинията си. – Исках миден колбас.
– Млъквай – изкрещявам му, а към нея се обръщам ухилен като идиот, ама красив идиот. – Значи така, ние сме редовни клиенти тук и вероятно ще поръчаме от скъпото бренди или някакъв коняк, знам ли, та искаме да се отпуснем и да се потопим в цялата тази – размахвам ръка атмосфера. Сега слушай. – Със свободната си ръка изваждам портфейла. – Значи след това искаме да се изкефим с готини кубински пури и не щем да ни досаждат разни простаци...
– Простаци – повтаря Макдърмот и кима на Ван Патън и на Прайс.
– Да, простаци и неразумни чичковци или туристи, които неизбежно ще започнат да се оплакват от нашия невинен порок... Така че – завирам петдесетачка в костеливата ѝ ръчица, – ако може, гледай да не ни досаждат, много ще сме ти благодарни. – Погалвам ръката ѝ, преди да свия пръстите ѝ в юмрук върху банкнотата. – А ако някой все пак се оплаче... – тук правя пауза – просто го изритай.
Тя кимва безмълвно и се отдръпва със същия объркан изpaз на лицето.
– Освен това – добавя Прайс с усмивка, – ако още веднъж чаши с "Белини" се приближат в радиус от десет метра от масата, ще подпалим управителя. Така да знаеш, можеш да го предупредиш.
След дълго мълчание, през което съзерцаваме мезетата, Ван Патън проговаря:
– Бейтмън?
– Какво?
Боцвам парче риба и го топвам в златистия хайвер, после оставям вилицата.
– Върхът си – измърква той.
Прайс забелязва друга сервитьорка да се задава с поднос, на който има четири чаши с познатата розова течност, и не издържа.